Достойнството на роба

01 апр. 2018 Светлана Тилкова - Алена От главния редактор 722 0

Почетохме 140 години от Освобождението на България от турско робство. На Шипка, Плевен, Габрово, София хиляди празнуваха, вееха се пряпорци, знамена, хоругви, ликуваше народът, плачеше и пееше революционни песни в чест на освобождението си от петвековния гнет на ятагана и исляма. Отшумяха празненствата, но се запомниха скандалите. Натъжиха ме заради недостига на достойнство в хора, които сме избрали да водят държавата към светлите бъднини.

С горчилка се запитах какво отличава свободния от поробения българин. Много са отликите, но най-важната е липсата на достойнство. Достойнството е право на свободния човек, от което робът е лишен, а когато го е показвал, животът му е приключвал. За почти век и половина свобода още влачим робска психика и все се оглеждаме за господари, които да коват битието ни, а ние да ги даряваме с омразата на своя страх или лицемерната си угодническа любезност. Освободихме се от феса и аха да върнем стародавното българско величие на нашите ханове и царе, се самопоробихме на сърпа и чука. Днес се кланяме на „западните ценности“, майка и бащица на нас, сиротните българи. Дали пасват безусловно на нашата душевност и са по мярка на изначалния ни калъп? Кой го интересува. На мнозина нашенци психиката им е робска, дори когато са материално осигурени, независими и никой не ги спира да пътуват където искат по света. Достойният човек милее за своя си корен, за своя си интерес и го поставя на челно място, когато става дума за родината му. Примери колкото щете – Русия, Франция, Англия, Италия, САЩ и още бол малки и големи държави и народи с натрапчиво изразено национално достойнство. В България народът се е разцепил на фили и фоби, едните обичат, другите мразят и така минава делника му, годините. Русофили и русофоби. Ако имахме достойнство по кръв, трябваше да бъдем само българофили, но мнозинството не са и затова ме е срам и от едните, и от другите.

Пристига руският патриарх Кирил за честванията на 140 години от Освобождението ни. Уж духовник, но се държи като държавен глава. Посрещна го Илияна Йотова. Посрещна го в качеството си на вицепрезидент на България, а не на редови гражданин русофил, за когото всичко руско е с ореола на божествено. Затова и начинът, по който коленичи пред патриарха на Русия, унизи България и всички нейни граждани. Досега не съм я видяла да коленичи по този начин, сякаш благословията на Господ получава, пред българския патриарх.

На Шипка президентът Радев държа достойна реч, от която стана ясно, че не само руснаци са дали живота си и са ни освободили от османското робство. Изми срама на изявения русофоб и предходен президент Плевнелиев, който в речите си изтри Русия като наша освободителка. Защо изопачи фактите Плевнелиев? Заради фобията си към Русия, родена от липсата на национално достойнство. Себе си унижаваме, като дописваме или трием от историята според както ни диктува любовта или омразата. Как искаме тогава околните народи и държави да ни уважават. Никой не уважава хората без достойнство. Иначе на бабаитлък сме върхът. Крещим до Бога колко сме велики негови чада, но мълчим гробовно, когато трябва да защитим достойнството си. Е, в краен случай можем и да отроним някоя дума, но обичайно не навреме и не по подходящия начин. Не знам защо български политици, изживяващи се като десни или леви, са убедени, че заради фобията и филията си могат да пренаписват историята както им подсказва емоцията, дори не както им е изгодно. Ако имахме истинско, а не показно национално достойнство, щяхме без увъртания и премълчаване на благодарим на Русия и руската императорска войска, в която са се сражавали и воини от други националности, че са ни освободили от турското робство. И също така щяхме да припознаваме думите на Стамболов, че Русия и руската политика са най-големият враг на България. Силата на достойнството е да кажем и признаем и доброто и лошото.

Много нещо се изписа за руските интереси довели до войната от 1876-78 година освободителна за нас, за да ни се внуши, че интересът клати феса, а не съпричасността към страданието на славянските братя. Нищо че ние българите не сме славяни. А има ли нещо на този свят, което да не се движи заради интерес? Народът припознавал руснаците като освободители. Факт е, че част от народа ги е припознал, за други те са били новите завоеватели. Да, така е, но не може да се отрече, че е по-добре да живееш, управляван от завоевател православен християнин, който вдига на крака вековно изостаналата ти родина, строят се черкви, училища, пътища, ускорява се еволюцията на маргинализираното и оскотяло българско население. Вече се диша свободно, а не с притаен дъх да не би башибозукът да чуе и да отсече нечия глава, за да не му цапа въздуха с гяурския си дъх. Достойното е да кажем, че, ние, българите не сме получили даром свободата си, а сме я заслужили заради боевете на Шипка, когато българските опълченци спират Сюлейман паша и не му позволяват да премине старопланинските проходи и да се обедини с турската войска при Плевен. Ако това се беше случило, в тази руско-турска война Русия нямаше да бъде победител и България щеше да продължи да векува в робство. И ето според мен още една изява на недостойна историческа късопаметност, унижаваща значимостта на държавата ни. Националният ни празник е 3 март – денят на подписването на Санстефанския мирен договор. Тази ли е най-важната дата в хилядолетната величава и трагична българска история? Защо не избрахме тогава 26 октомври – деня на въстанието на Асен и Петър, освободило България от византийско владичество? Ако робската психика не беше господар на българина, националният празник на родината ни можеше да бъде или денят на преминаването на Дунава от Аспарух и народа му, основал Дунавска България – 27 октомври 679 г., или денят, в който хан Борак, познат като княз Борис-Михаил, издаде указ за приемането на глаголицата като държавна писменост, заместваща руническата, или денят, в който цар Симеон Велики въведе кирилицата, дала четмо и писмо на вси славяни, като равностойна на глаголицата.

Президентът Радев и той шамароса достойнството ни. На срещата му с патриарх Кирил се оказа, че български медии няма, а само руски. После в руски сайт гледахме и се червихме на унизителното спрямо българския президент поведение на руския патриарх. Сигурна съм, че като боен пилот президентът Радев е хладнокръвен човек, но от видяното, дори и да е защитил достойнството на България и собственото си, най-правилното беше да прекъсне срещата. Освен ако на нея не се е разисквало нещо толкова секретно, че чак нестенографирано, което е оправдавало унижението за президента, само и само да не стане обществено достояние. Не можем обаче да отречем изявлението на руския патриарх, че християнството е дошло в Русия от България, тема табу от незапомнени времена. Ако си припомним и думите на акад. Лихачов преди 40 години, че кирилицата е дошла в Русия от България, също тема неудобна в руската политика и история, може би ще бъде добре да се замислим, че отношенията ни с Русия трябва да спрат да бъдат по линията любов и омраза, а да бъдат поставени на прагматична основа. Колкото сме близки като народи, толкова и сме различни и това може да го потвърди всеки живял по-дълго време в СССР или в Русия, въпреки че на някои в България им се иска хем да са българи, хем да са руснаци. Единствената възможност това да се случи, ако позволим, разбира се, на фантазията си да полети изпусната от разума, е да създадем българо-руска имперска федерация. Може би това е единственият начин някои хора да превъзмогнат робското си мислене и да позволят на националното си достойнство да облагороди душите им.

Когато достойнството по кръв и родов корен е закърняло или е изтръгнато тогава трябва да бъде възпитавано. Не само в училище, а и чрез национална доктрина, каквато в България няма. На човека с робска душевност такава не е нужна. Вероятно тази е причината вече почти 30 години след превратната 89-а нито едно правителство, ляво или дясно, поне наброски да направи.

Завършвам с още един пример за недостиг на национално достойнство и едва на второ място – на политическа неадекватност.

На 11 март на турския президент Ердоган пак му се поревна Кърджали: „Кърджали е част от душевните ни граници“ – казал Тайип, както приятелски го нарича нашият премиер Борисов, и пратил поздрави на всички „жертви и потиснати негови братя, включително и от България“. Достойнството ни искаше светкавична реакция, но външно министерство събра сили да отговори едва след 48 часа. Чак след 10 дни президентът Радев изми срама като каза при официалната си визита в Израел: „С Турция трябва да продължаваме да градим отношения на приятелство, но при ясни принципи на взаимно уважение и ненамеса във вътрешните работи. Турция трябва да поеме ангажимент за ненамеса от тук нататък във вътрешните ни дела, в изборния процес. А това са просто принципи, които трябва да се спазват“.

Е, как да ни уважават другите, като сами не се уважаваме и ни е приятно да се робеем. Сякаш чакаме отново някой да ни завладее, че да ни освободи от тегобата да градим живота си и съхраняваме достойнството си сами.

Бъдете българофили, обичайте родината си, но без да мразите държавата, въпреки че водещи телевизии в новинарските си блокове само това правят. Насъскват, облъчват с омраза, докато показват злощастното дередже на „обикновения човек“, ако не го откриват го натъмъняват и все внушават, че някой друг, извън него е виновен за несгодите му. Омразата, насъскването леещи се с години от телевизионния екран раждат страх, а от страха избуява агресията, нихилизма, злостта като пътеводна в битието. Идват и болестите, заради постоянното подсъзнателно притеснение. Как да се пазим от тези рушители на психическото здраве – не знам. Само със смяна канала надали ще стане.