Достойнството на гъзомийника

04 мар. 2015 Светлана Тилкова - Алена От главния редактор 4709  10

---

Грозна дума, цапа като я гледаш и ти се иска да си вземеш бързо душ. Но е професия. А срамна работа няма. В Османската империя гъзомийникът се е грижил за чистотата на задните части на богатите османлии, като е подмивал с ибрика онзи важен завършек на тялото, отговарящ за изхвърлянето на отпадъците, натрупани в червата. Гъзомийниците са заемали най-ниското стъпало в социалната стълбица на империята и са ги считали за презрени и недостойни хора. Не знам дали в днешно време съществува професия гъзомийник в съседната нам република, която напоследък усилно работи за възстановяване на османските традиции. Такава липсва и в списъка на професиите в България. Не ни и трябва, защото гъзомийници, в смисъла на хора без достойнство, у нас колкото щеш. Не че обществото ни като събирателен образ има усещане за достойнство, освен ако под достойнство не се разбира кръчмарски бабаитлък.

Животът ни подлага на какви ли не превратности. Радваме се, страдаме, печелим, губим, можем да се окажем непотребни на хората около нас, на родината си, и на народността, чиято кръв носим. Всичко можем да загубим, но не бива да губим едно – достойнството си. Достойнството е качеството, което ни прави хора, когато го осъзнаваме, и ни превръща в двукраки животни, когато ни липсва, независимо какво е мястото ни в обществото.

Има ли българското общество достойнство? Подсмихвате се озадачено подигравателно. За какво достойнство може да говори оскотяло и оглупяло общество, младото поколение на което е заело гордо първото място по мързел в цяла Европа, на народа все друг му е виновен за дереджето, а тези, които ни управляват, не виждат никакъв проблем представители на чужди държави безпардонно да ни поучават как трябва да живеем и как да бъдем по-малко корумпирани. То не беше френският посланик да ни обясни как правосъдието ни е гнила ябълка, то не беше английският посланик да му приглася, а сега цели седем посланици на европейски държави загрижено ни информираха, че ни е нужна спешна съдебна реформа. Да не си кривим душата – прави са хората и със сигурност са много по-меки в изразните си средства, отколкото в мислите си. Европа ни дава 360 милиона евро, включително за да изчистим авгиевите обори на българската съдебна система. Дай Боже да успеем, след като професията гъзомийник не съществува, а и видимо достойнството не е сред качествата на някои от българските съдии, дето оплескват битието ни с неизчистимите морални вреди от своите дела. Нужна ни е съдебна реформа, защото чрез нея много по-бързо ще се приближим към западния начин на живот и житейска философия, но съм категорично несъгласна с мълчанието и на българския президент, и на министър-председателя за това, чужденец на всеслушание да ни поучава какво да правим и да се меси във вътрешните ни дела. За мен това е унижение. Не мисля, че аз или нацията ни трябва да бъдем наставлявани от някой, който се възприема като стоящ на по-високо еволюционно стъпало от нас. Като искат да ни помогнат, нека го направят мълчаливо, а водачите на народа, избрани да защитават и неговото достойнство, да не си мълчат, сякаш Божията благодат ги е поръсила, а не смазващо порицание.

В последните двадесет и пет години обществото ни съвсем забрави що е това достойнство. Целувахме се уста в уста, в здрава мъжка прегръдка с братушките преди демокрацията. Ежедневно словоблудстваме с тази демокрация, без да имаме в главите си и полъх на разбиране за нея. След демокрацията бием теманета на новия ни задокеански брат и все забравяме за достойнството си. А хора без достойнство никой не уважава. Те винаги са удобни пионки за нечии чужди интереси. Че нямаме достойнство е факт, но и пример не взимаме от околните. Така и не се поучихме от гърците. Опукали 340 милиарда евро, докато дълги години лъгали Европа за това, което са, но всъщност не са. И сега, вместо да си налегнат парцалите, те са убедени, че Европа им е длъжна и трябва да им разсрочи и даже опрости борчовете, защото били гърци, имали достойнство и не били слуги на европейците. Не страдат от липса на самочувствие, мутирало в смайваща наглост. Наполовина да имахме от гръцкото разбиране за достойнство, нямаше да се лашкаме в последния вагон на европейския влак.

Премиерът Борисов като човек със силно изразено чувство за собствено достойнство, което понякога преминава в инатливи, импулсивни действия, вероятно е убеден, че не е негова работа да се грижи и за достойнството на своите министри, защото достойнството е лично качество. Или го имаш, или по рождение си лишен от него. Просветният министър Танев ни затлачи главите с глупостите си, но обществото ни сякаш вече много е претръпнало на ежедневните тъпоумия, с които ни облъчват, и само вдига рамене отегчено. Мълчаливо и наум си казва – и този ще го изтърпим. Външният ни министър лъчи такава несигурност, че можем да ослепеем от нея. Дали е достойно да заема този пост? Гръмна и скандалът с филма за Дякона. Народът сякаш е ошашавен от това може ли Левски да псува и все още не се осъзнава, че този филм смазва достойнството, лич­ността и делото на Апостола. Смазва и нашето достойнство и ни се изплюва в лицето с арогантната си сценарна и режисьорска посредственост, която била творческо виждане без претенции за историческа достоверност. Важно е салоните да са пълни, а печалбата голяма. Не бих се учудила, ако окарикатуряването на Левски е не само заради творческа немощ, а и заради подсъзнателната мъст на преродени в българи османлии. Режисьорът и сценаристът са превърнали Левски едва ли не в предтеча, светъл пример за мутрите на прехода. Някакъв незначителен човечец, който е намерил начин да величае егото си. Ясно е, че и Левски, и всеки човек може да псува, друг е въпроса дали наистина псувнята е била негово изразно средство. Неизвестно защо обаче авторите на филма са убедени, че псувнята преди смъртта на Апостола е много по-достоверно душевно облекчение, отколкото фразата „Ако спечеля, печели цял народ, ако загубя – губя само себе си“, за която, представете си, не било сигурно, че е изречена от Левски, а и била много изтъркана. Аз знам дали е рекъл тези думи или не, но се чувствам твърде омерзена да разказвам за Апостола, каквото намерение имах. Струва ми се, че ако го сторя, гъзомийниците ще изцапат моите думи и ще наплескат с мисловните си изпражнения паметта на този велик българин. Не ме разбирайте криво. Не съм от хората, за които Левски е икона и не бива и прашинка да помрачи неговото свято име. Но трябва да си зададем въпроса има ли какво да помрачи неговото име и дело. Или верни на българския девиз, че градим, за да рушим, ще се опитаме да дърпаме, мачкаме, измисляме, че да натикаме този неслучайно появил се човек по заробените ни земи с нелеката задача да събуди заспалите в робско блаженство свои сънародници в блатото на мисловната ни ограниченост, за която псувнята е Еверестът на творческия порив.

Какво ли не съм изчела за обесването на Апостола. Нищо от него не е вярно, както и не е вярно, че поп Кръстьо е предателят на Левски. Но защо да разказвам истината. Тя сякаш не е потребна на никого след като сме променили даже неоспоримите дати на неговото раждане и смърт. Кого почитаме на грешните? Истината за неговата смърт е много по-страшна, не, парализираща от ужас тялото и мислите. По-добре е да си битуваме в мълчание, докато някой ни убеждава, че Баташко клане не е имало, Левски е глуповат основоположник на мутренското движение в България, а достойнството е стока, която отдавна е недостъпна за нас. Забравили сме й вкуса, а и с пари не се купува. Затова днес в България двукраките животни са много повече от хората.

---