Във връзка с Регламент (ЕС) 2016/679, е необходимо да декларирате съгласието си да събираме, обработваме и съхраняваме личните данни, които можете да подадете при използването на предоставените в интернет страницата на "Арос Груп" ООД услуги, в съответствие с нашата Политика за поверителност и за защита на личните данни, както и да приемете нашата Политика за бисквитки (cookies), която е минимална и включва само бисквитки, нужни за основната функционалност на сайта, преди да можете да продължите.
Последно обновяване 14 октомври 2025, 00:00
Все друг ни е виновен
Мародер! Точно тази дума ми хрумна, докато четях в седмичник интервю на Деян Икебаната, каквото и да означава това. В него безпардонно твърдеше, че Анна-Мария Тонкова, един от основателите на БГ радио, взимала пари, за да пуска песните на изпълнителите от ефира му. И тъй като той не давал рушвети, затова бил с провалена кариера. Щеше да е много достойно, ако думите му бяха изречени приживе, а не след смъртта на тази жена, известен български музиковед. Затова и Икебаната ми заприлича на мародер. Но за разлика от мародерите, ограбващи труповете на загинали хора при войни и бедствия, този странен и очевидно твърде бездарен индивид се пробва да извлече облаги, като ограби достойнството на починалата жена. Интересно защо, ако е такъв радетел за справедливост не е провокирал да даде рушвет с белязани банкноти със съдействието на полицията. Тогава всички щяхме да мълчим пред фактите, ако изобщо е могло да има такива факти. Всъщност този човек с действията си се оправдава пред обществото за собствената си некадърност, като се опитва да ни внуши, че друг е виновен за неговия професионален провал, а не, че той няма качества и не е даровит. Дадох си сметка, че това оправдание – друг ни е виновен – за дереджето, за бедността ни, за мързела ни, за глупостта ни, се е превърнало в житейска философия за мнозинството от хората, съставляващи съвременното българско общество.
Ако приемем, с уговорки, разбира се, че социализмът ни научи на мързел, че мнозина във фанатизма си оглупяха, докато крещяха „Слава на БКП“ и „Вечна дружба“, защо не поумняхме след 10 ноември 1989 г.? Как не успяхме да разберем, че само с разграбване на вече създаденото няма как да бъдем в челото на развиващите се държави. Все ще бъдем последни, защото политическите демагози, обслужващи партийни и икономически интереси, може и да забогатяват, но народът обеднява. Е, не можем да бъдем сигурни, че народът обеднява въпреки поредния статистически факт за намаляла производителност на труда, защото твърденията, че си беден и не можеш да си плащаш тока, камо ли да си купиш нещо по-качествено за храна, не се припокрива с действия от страна на същия този народ. Първото и най-важно действие е да избираш хората, които те управляват. В случая не става дума коя партия трябва да вземе властта, а мнозинството от хората да декларират чрез пускане на изборната си бюлетина желанието си съответната партия или коалиция да ги управлява. Вместо това наблюдаваме с всеки отминал избор за Народно събрание все по-голяма инертност сред избирателите, което за мен говори единствено за маргинализация на обществото. Усещането за нация започва да изтлява. Все повече хора се възприемат като отделни индивиди, оцеляващи или презадоволени от блага в джунглата на нашето примитивно общество. Възмущаваме се от тройната коалиция на БСП, ДПС и АТАКА в настоящото управление и ги сочим с пръст – те са виновните за нашата омраза към тях, родена заради лошо прикрития интерес, обединил три абсолютно различни политически философии. И докато в баснята „Орел, рак и щука“ обединението е невъзможно, очевидно в България тази ненормалност е нормална. Но не те са ни виновни, а ние, избирателите, сме виновни заради това, че не гласувахме и заради факта, че както при всеки парламентарен избор досега позволихме компроматната война срещу партия ГЕРБ да повлияе на избора ни. Въпреки това ГЕРБ спечели изборите, което в нормалните държави предполага, че ще излъчи министър-председател на коалиционно правителство. В родната ненормалност чухме категоричното изказване на една социалистка към парламентарната група на ГЕРБ – вие не сте ни необходими. Аз разбирам думите й, че всичките близо милион и сто хиляди, гласували за ГЕРБ, не са нужни на социалистите. Един вид или си мълчете, или се махайте от България. На фона на тази декларация ми звучи твърде цинично изявлението на Орешарски след стоте дни на управление как най-голямата им заслуга била, че народа вече не го било страх.
Странно ми е, че ние не се възмущаваме от собствената си инертност, безразличие и даже бих казала глупост, а протестираме против законно създадена коалиция и правителство. Ако повечето от нас бяха гласували тази коалиция сега нямаше да съществува. Ето защо, въпреки че и аз съм на категоричното мнение, че предсрочни избори трябва да има, ако щете и заради факта, че властта в някаква степен беше заграбена, а не заслужена от настоящите управници, не те ще бъдат виновни за дълговете, с които ще бъде натоварена държавата, както и за все по-голямото ни обедняване.
Видях на контрапротестите и български турци от провинцията. Уж сами си платили транспорта. Запитах се, но отговор няма, защо в предходните 23 години никой от електората на ДПС не излезе на протест за това, че ДПС и БСП, партията изгонила 360 000 български турци, станаха като сиамски близнаци. Насилника и жертвата едва ли не се сродиха. Ако мислим като нормални хора, тези две партии трябва да са антагонисти. Може би в друга държава, но не и у нас. Може би на жертвите на Възродителния процес друг им е виновен.
Гледам комичните изпълнения на протестиращите пред президентството и ми става тъжно не заради факта, че не знаят защо протестират, а че някои от тях даже не знаят кой е президентът. Една крещи „Долу Борисов“, а друга й приглася: „Кметът Борисов веднага да си подаде оставката“. Темата с офшорките на президента Плевнелиев вече е забравена. Сега вече му искат оставката, защото подкрепил САЩ за военни удари в Сирия. Не че Америка ще се съобрази с думите му даже и да са несъгласие. Интересно защо същите тия будни български социалисти не протестираха против президента Първанов, който от отявлен противник на НАТО стана пръв негов поддръжник след встъпването си на поста. Защо не протестираха, когато президентът и правителството не успяха да защитят българските медици в Либия, измъчвани и осъдени на смърт заради обвинението, че са заразили със СПИН повече от 300 либийски деца. Президентът Първанов показа недостиг на ниво, а министър-председателят Костов заедно с външния ни министър Надежда Михайлова (сега Нейнски), вместо да впрегнат цялата мощ на държавата и защитят името на България пред света, казаха: „Може и да са виновни.“ Нормалните държави правят обратното даже и когато са виновни. Хвърлихме вината върху Кадафи, а ние чисти и невинни 9 години се оправдавахме пред света как друг ни е виновен. Но сами си бяхме виновни за некадърността и безхаберието да спасим своите сънародници. Франция ги спаси, а ние за малко и французите да обвиним, че са ни изпреварили. Точно сме постигнали развитие по въпроса, ама на, французите обрали лаврите. Пак друг ни беше виновен.
Друг ни е виновен вероятно за това, че 23 години на всеки парламентарен и президентски вот компроматите са тези, които решават хода на изборите. Така и не ни увряха главите, че всеки път сме лъгани и всеки път си кълвем на компроматите като гладни шарани.
Със сигурност си спомняте първия компромат след 10 ноември 1989 г. Тогава заради уж изреченото от президента-председател Петър Младенов – „Да дойдат танковете“, той бе принуден да си подаде оставката. До момента няма нито едно категорично доказателство, че думите са тези. След оставката дойде моментът да избираме нов президент. Най-достойна сякаш беше кандидатурата на д-р Петър Дертлиев. Познавах го лично и той имаше цялото ми уважение и топли чувства. Безспорно щеше да бъде добър президент… но на парламентарната трибуна на ВНС излезе комунистът Анжел Вагенщайн и с разтреперан глас оповести, че „В сладкарницата на парк-хотел „Москва“ Дертлиев бил чут да казва, че ако стане президент, ще избие всички комунисти“. Шараните гласоподаватели клъвнаха и за президент беше избрана кандидатурата на Луканов – Желю Желев.
Последните избори за парламент също не минаха без смайващи с наглостта си компромати. След изборите разбрахме, че са кьорфишеци, но си постигнаха целта. Разпиляха гласове и позволиха да бъде създадена сегашната ненормална политическа обстановка у нас.
Докога ли все ще се оправдаваме, че друг ни е виновен за всичко, случващо се и в личния ни живот и в този на държавата. Колко ли поколения българи трябва да изживеят дните си, за да се превърнем от сбирщина в нация? От хора, за които думата далавера от лелеяна житейска философия ще се превърне в отблъскваща непочтеност? В общество, в което коалиция между партийни философии като тези на ДПС и АТАКА не би могла да се случи даже и при най-кошмарните и трагични сривове на държавата. Може би тогава, когато отвикнем да казваме „Друг ни е виновен за това, което сме“. Може би едва тогава от вопъла на Левски „Народе????“ ще отпаднат препинателните знаци.
Светлана Тилкова - Алена
Завършила е международни икономически отношения и икономическа журналистика във ВИИ „Карл Маркс - сега УНСС. Дълги години е практикувала професията у нас и в чужбина. Изучава номерология от 1971 година, а астрология от 1977 г. При двумесечния си престой в Япония в източната и в класическата астрология я въвежда японски астролог. В периода 1983-1984 година изучава редовно астрология и психоанализа в САЩ – Ню Йорк, когато за първи път среща своята учителка Линда Гудман. През 1993 Линда Гудман й поставя задачата да продължи изследванията си и да развива науката номерология и по-специално кармичната номерология и кармичната астрология. Алена е автор на 78 книги и повече от 240 хиляди хороскопи. Създател и автор на сп. „Кармичният кръг“ излизащо всеки месец от януари 2001 година. От 26 ноември 1999 година е единствената българка член на Германския съюз на астролозитe - DAV. От 8 август 2006 година е член на Международната астрологична асоциация ISAR , а от 2015 година е член и на Американския астрологичен съюз. На 26 януари 2010 година с решение на Германският астрологичен съюз, е избрана да оглави българският филиал на Германският астрологичен съюз и да бъде негов председател. --- Wiki
Когато гласувах на последните избори, един от членовете на избирателната комисия ми каза „Честито!“. Стори много абсурдно в контекста и отвърнах „Честито на печелившите…“ Може би това е било на шега, но ме накара да се замисля за това как повечето хора в България възприемат изборите: като ритуал, лишен от преки последици, средство да си излеят гнева или да докажат верността си към дадена партия, само не и „избор“, на който всеки човек има право…Ако повече хора се чувстват свободни да правят избор (не само политически, но и житейски) и да застават зад него, без да смятат, че „е, така е, но няма друг начин“ или да пречат с всички сили на останалите да правят избор, може би всичко би се променило лека полека…
Всичко казано от Вас, госпожо Тилкова, за пореден път е абсолютно вярно и описва в пълна степен както ситуацията в нашата мила родина, така и манталитета ни като българи. Винаги все друг ни е виновен, злобни, завистливи, мързеливи и много неграмотни, което с всяка изминала година се потвърждава все повече. Винаги чуждата кокошка – патка се вижда. Вместо да се погрижим за нашето щастие и благополучие, да поправим нашите грешки – в мисленето и действията си, гледаме да завиждаме на чуждото щастие, чудейки се защо другия, а не ние. Правим всичко възможно да разрушим щастието на другия мислейки си, че така ще сме щастливи и ние. Българинът така и не осъзнава с годините, че докато не се промени отвътре няма да се промени и отвън, нито пък начина си на живот… Относно изборите съм на мнение, че трябва да вземем пример от други държави където гласуването е задължително, както и хора нямащи, най-малко, средно образоване да нямат право да гласуват, стига сме оправдавали невежеството с думата дискриминация. Който не гласува, няма право да се оплаква.
Използвам и възможността да Ви благодаря за отговора Ви в августовския брой на списанието. Вие за пореден път ми давате сили и кураж да осъществя желанията си. Благодаря Ви от сърце!
„Колко ли поколения българи трябва да изживеят дните си, за да се превърнем от сбирщина в нация?“ …
Здравей, Алена.
Нашето поколение помни тоталитаризма, въпреки че тогава не разбирах и не тълкувах случващото се. Моята дъщеря изучава този период в часовете по история, обеснявам й го от първа ръка. Тя ще има знания, но няма да има спомени. Вероятно и тя, както много наши деца ще замине да учи в чужбина. Там ще получи не само професия, но и друг начин на мислене. Много българи от моето и нейното поколение живеят и ще живеят извън България. Още дълги години много наши сънародници ще бягат от тук, поради причините, написани от теб Алена, в статията. За развитие на мирогледа ни и наченки на промяна в манталитета на българина, ще има основа едва за децата на нашите деца, т.е. поне още 2 поколения. Когато тези деца започнат да се връщат и да работят тук. Така го виждам аз.
ГЪЛЪБЪТ
На светлата памет на Цончо Родев
Бях тръгнал да търся качулатия си бял гълъб, от три дни го нямаше. Последната ми надежда беше в едно ято, което често виждах под крепостта. Вървях по малката уличка в края на града, когато чух нестройната детска глъч. Помислих си, че халюцинирам: точно на това място беше моята детска градина, но багерите отдавна я сравниха със земята, нали децата ставаха все по-малко… После забелязах, че в обраслите с трева основи на съборетината тичаха пет-шест мургавелчета. Сигурно всички живееха до гробищата, където кой знае как се побираха в една къща ромски семейства от три поколения. Пътят ми и без това минаваше оттам и видях възрастна жена да пере на чешмата в двора, а две-три млади майки бяха излезли на припек с кърмачетата си на ръце. Отвътре гърмеше чалга. Бъдещето на България…
Беше трети март. Националният ни празник… Не спирах да се терзая как нямаше нищо празнично нито в крясъците на опърпаните хлапета, нито в опаковките от чипс и найлоновите торбички, които лъщяха в крайпътното дере. Пътеката към скалите, където друг път рядко срещах хора, днес бе заприличала на пешеходна алея. Но напразно се взирах в лицата, за да открия наченки на каквато и да било интелигентност. Попфолкът от телефоните им направо ме забиваше в земята…
И да беше само това! Снощи, май че за пръв път откакто се помня, нямаше заря за Трети март. А днес пред паметника на възрожденците бяха дошли едва петнайсетина души… В нашия град. В нашия заспал малък град! Само на петдесет километра от нас хората протестират, изписват с телата си „България“, плачат и пеят на колене химна по площадите! А ние все така кротко си чакаме да дойде някой и нещо да промени в мизерния ни живот!
На деветнайсет съм, след два – три месеца имам матура, ще кандидатствам. Но от две седмици не мога да мисля за това, а все си представям как събирам приятелите си и ги повеждам към площада пред Общината. Излизам пред всички и казвам най-точните думи за България, които препълненото ми сърце може да роди. Думи, в които няма омраза, няма „долу“, няма „смърт“, няма „убийци“, няма „боклуци“. Нима може човек, какъвто и да е той, да бъде наречен боклук?!… Думи на братство и обич, и надежда, и вяра… Но знам, че на съучениците ми, заети с уроци и забавления, не им е до подобни авантюри. Е, има няколко, дето биха тръгнали, но аз не искам да водя тълпа, която ще надене черни качулки, ще чупи витрини и ще пали коли…
И дали на някого въобще му пука за България?! В ушите ми още звучаха крясъците на момичетата от последния час в петък. В предпразничния ден бяхме едва десетина в клас. Класната ни огледа изпитателно и предложи да направим дискусия. Прочете ни текст от някакъв блог, започваше горе-долу така: „Това е последният ден, в който аз, Виржини, на 31 г., с две висши образования, два западни езика, омъжена и с две деца, стягам куфарите, за да напусна България“. По-нататък пишеше, че вече е живяла около година в чужбина, че познава студенината и горчивия залък на Лондон… Със Стефан (вероятно мъжът ѝ) са се опитали да живеят честно, да работят упорито и да си събират отпадъците разделно, след като се върнали в родната страна. Но разбрали, че тези неща са достатъчни, за да успееш другаде, но не и в България.
Следваха отзивите на форумците, които подкрепяха решението на Виржини, повечето от чужбина. Някаква дама обаче я упрекваше, че е избрала бягството – далеч по-лесно от родолюбието, което предците ни са изстрадали… Имах чувството, че класната ни прочете тези постове с намерението да подкрепим именно въпросната патриотична дама. Но момичетата отвориха такива уста! Виржини била права; разбира се, че и те щели да заминат при първа възможност… А учителката ни сякаш онемя. И досега не мога да си обясня защо мълча тя тогава. Да не би защото дъщеря ѝ е в Испания? И след като в себе си се спрях на това решение, собственото ми мълчание започна да не ми дава мира. Едва ли мълчах само защото се оказах единственото момче в класа тоя ден…
Неусетно бях стигнал догоре. Кача ли се тук, на скалите, с останките от древната крепост, усещам как се смаляват терзанията и тревогите ми. Облаците сега бяха покрили слънцето, но не напълно – два лъча се промъкваха изпод тях така, сякаш две големи светли очи ме гледаха от небето.
Странно, че все по-рядко виждах хора наоколо. Къде ли се изсипа онзи мравуняк отдолу? Под скалите смаленото градче само тук-там в този сравнително топъл ден изпращаше дима си нагоре. По улиците сновяха коли с големината на детски автомобилчета и също като механизирана играчка по смалените релси се зададе влак. Това беше експресът София – Варна, който никога не спира на нашата гара. Но когато локомотивът изсвири, ми се стори, че влакът премина не през средата на малкия ни град, а разтърси скалите, на които стоях. Докато се взирах надолу, не забелязах кога измежду руините на крепостта изникна този човек. Тънък, висок, старомодно, но спретнато облечен. С бели бухнали коси над високото чело, под което очила с големи диоптри скриваха внимателни очи. Изглеждаше около 80-годишен, стегнат и достолепен. Казах му „Добър ден“. Този навик си го имам от планината – да поздравявам всеки срещнат.
– Добър ден, младежо – отвърна ми той. – Честит празник!
Бях решил, че е столичанин, на когото през реституцията са върнали някоя от големите аристократични къщи на главната улица, вероятно дошъл да си прибере наема, но той ме изненада с въпрос:
– Е, какво, ще я има ли България?
Въпросът му ме изненада. Сякаш беше прочел мислите ми, преди да се срещнем.
– Трябва да я има! – опитах се да се измъкна аз.
– Но не такава, каквато е в момента, нали?
Под очилата му ме гледаха проницателни, приветливи и едновременно тъжни очи.
– А, не-е-е… – проточих неопределено.
– Е, да, ама едва ли ще се промени, ако пишем по стените… Зад очилата му проблясваха тържествуващи, но все така топли пламъчета.
Сигурно съм станал мораво червен, усещах го по пламтящите си страни.
Миналата седмица чувството ми за безсилие преля и когато всички вкъщи заспаха, излязох със спрей. Избирах порутени огради и изоставени сгради, на които пишех: „Българи, събудете се!“. „Светът се променя, промениш ли себе си!“ „Братството и любовта ще ни спасят!“… После вкъщи дълго се опитвах да раздвижа премръзналите си пръсти.
– Е, не си посипвай главата с пепел, де – старият човек се приближи и едва доловимо докосна рамото ми. – Още нямаш смелост да го кажеш… Не знаеш как, не можеш да ги поведеш… Бях колкото тебе, когато ме изключиха от всички гимназии в България и ме изпратиха в лагер. А баща ми разстреляха ей там – в дерето под тия скали… И не можех да разбия буцата, която беше запушила гърлото ми, макар че исках да викам… да крещя… да проглуша с вика си света…
– И какво направихте тогава?
–Започнах да пиша.
– По стените ли?
– Не, с това.
Очите му бяха някъде далече, когато ми подаде странна старомодна писалка с махагонов цвят, с тънък писец и позлатен заоблен връх.
Разглеждах я в почуда и когато вдигнах поглед, него вече го нямаше…
Първият човек, когото срещнах по витите стълбички, водещи надолу, беше класната. Тя се изкачваше към скалите, но промени посоката си и известно време повървяхме заедно. Реших се да заговоря за последния час в петък.
– Знаеш ли – каза ми тя, – все повече си мисля, че българите в чужбина не съзнават истински защо са там. Защо остават дори когато не успяват, дори когато живеят по-зле, отколкото в родината. Защото имат мисия… Всъщност те не са избягали от България, а са отнесли частица от нея по другите краища на Земята. Благодарение на тях България днес е много по-голяма, отколкото си я представяме. България е целият свят.
Това ми се стори странно, макар и красиво. Но може би точно тези нейни думи ми дадоха смелост да ѝ разкажа за срещата с непознатия мъж горе. Докато тя мълчаливо и внимателно се взираше в очите ми, се сетих как ни беше говорила за левитацията и за астралните тела, като четяхме „В един есенен ден по шосето“.
– Ти знаеш ли кой е този човек? – попита ме тя. – Роден е в нашия град и винаги е казвал, че скалите над него са го направили писател. Разхождал се някога тук, докато бил ученик, и се пренасял във времето на Симеон, Калоян, Ивайло, Светослав Тертер…
– А какво се е случило с баща му?
– Осъдили го на смърт след промените през 1944 година… защото бил адвокат, от елита на града… Нищо, че защитавал бедните без пари… Синът тогава също много претърпял, бил само на 19. Трябвало да минат години, за да завърши гимназия, а после и право, но не му позволили да работи като юрист. И тогава започнал да пише. Образите на царе, войни, рицари, хайдути и апостоли, които се родили във въображението му сред скалите над града, населили книгите му. Един от най-ярките автори на историческа белетристика в нашата литература… За съжаление, като че ли забравен днес…
– А къде живее сега?
Замълча. Отново ме погледна внимателно и продължително.
– Не знам. За последен път го видях в края на декември. Над ковчега му в църквата прелетя бял гълъб.
Тя рязко се обърна и тръгна нагоре, без да каже нищо повече. Старинната писалка с позлатеното връхче пареше пръстите ми в джоба.
Моите стъпки към града пробудиха ятото гълъби под скалите. Крилете им сякаш раздраха облачната завеса на пролетното небе.
Автор: Марта Радева – учителка в ОУ „Христо Смирненски“, гр. Провадия.
Позволих си да споделя с вас този разказ, защото е много истински, а авторката е една блещукаща прашинка, която разпръсквайки светлината си упорито работи, за да станем от сбирщина нация.
Здравейте Алена,сякаш сте прочели мислите ми с тази статия.Каквото и да се каже ,обаче нещата изобщо не отиват на добро. Ще успеем ли да обърнем кармата си ?! народе!Бог да ни пази.Амин.
„На разсъмване е най-тъмно!“
Управлява ни Тройна коалиция, която разграбва националното ни богатство, народът е беден, младите емигрират, циганите се умножават, чужденците идват и ни завладяват къде тихомълком, къде явно … България загива … ?
Не, няма да загине – Кубрат, Аспарух, Тервел, Омуртаг, Крум, Борис … Паисий, Левски, Ботев!
Вярвайте, че България ще започне да излиза от това състояние на недуховност, материализъм и печалбарство. Е, може и да се случи 2 поколения след нас, но „…какво са 1000 години за планината?“
Докато има хора като Алена – България ще пребъде!
Трябва да падне сегашното правителство да дойде още по бездарното да го свалят и него.Ние трябва да се оправим.да отхвърлим всяка злоба завист и меркантилност и няма да имаме избора м/ду символа на хелуин и “червен боклук“.
Всичко е за добро Никой в бъдеще няма да нарича оня прекрасен и полезен плод с името политик .
Все пак е ХЕЛУИН да дадем уважение на тиквата.