Във връзка с Регламент (ЕС) 2016/679, е необходимо да декларирате съгласието си да събираме, обработваме и съхраняваме личните данни, които можете да подадете при използването на предоставените в интернет страницата на "Арос Груп" ООД услуги, в съответствие с нашата Политика за поверителност и за защита на личните данни, както и да приемете нашата Политика за бисквитки (cookies), която е минимална и включва само бисквитки, нужни за основната функционалност на сайта, преди да можете да продължите.
Последно обновяване 29 октомври 2025, 00:00
И след 46 години не мога да надживея ужаса от Свищовското земетресение
Има преживявания, които и под планина от спомени да ги затрупаш, все ще се намери дума, новина, преживяване да ги изкара с цялата им болезнена яснота наяве. Грабват чувствата ти, стягат гърлото, сякаш всичко сега преживяваш, а не преди десетилетия. Над 50-те хиляди загинали при разрушително земетресение в Турция на 6 февруари 2023 г. с над 10 000 вторични земни труса и повече от 180 000 разрушени сгради, спасителите, чувалите с мъртви хора, кучетата спасители, търсещи оцелели в смлените от труса сгради, ме върнаха във времето преди 46 години, когато разчиствахме отломките на срутеното от земетръса общежитие на „Свилоза“ в Свищов.
Много земетресения съм преживяла къде ли не по света, преди всичко в Япония, там, ако не разлюлее леко поне веднъж на ден, започват да се притесняват, защото знаят, че множеството леки земетресения са знак, че силното ще им се размине в близко бъдеще. Първите уроци за правилно поведение по време на земетръс ми бяха предадени през лятото на 1977 г., когато започна обучението ми по астрология. Вече бях преживяла земетръса на 4 март и още при първото по-силно земетресение в Токио хукнах да бягам надолу към улицата. Бързо ме върнаха и с назидателен тон ми беше обяснено, че никога при земетресение не се тича на улицата, защото опасността човек да бъде наранен или дори усмъртен от счупено стъкло или нещо паднало от високо е реална. Винаги се бяга нагоре или се стои под касата на вратата. Питах – а ако сградата се срути? Отговорът, снизходителен към мен, очевидно незапознатата с японската действителност европейка, беше, че високите сгради в Япония не се срутват. Освен това, ако земетресението е толкова силно, че има и срутване, тогава неизбежно хората, излезли навън, ще загинат, защото разстоянието между сградите е твърде малко.
Вече бях преживяла земетресението на 4 март. Тогава, през 1977 година, след цял ден пътуване и безсмислено почти четиричасово висене на границата с какви ли не проверки и изчакване, без никой да ни обърне внимание от гръцка страна, автобус студенти се върнахме от Гърция.
Вечерта на 4 март, уморена и кисела, си хвърлих багажа и се бухнах в банята. Точно тогава разлюля, е, не толкова, че струята от душа да се разклати и отиде в друга посока. Баща ми извика, че люлее силно, всички излизат в градинката срещу кооперацията. Бързо да излизам. Успях да изляза полусуха, в градинката множество хора, стоят втренчени в кооперацията. Странна тишина. Никой не говори. Сестра ми беше сграбчила котката, която се извиваше, драскаше я и силно мяукаше. До кръв издрана, ми я връчи на мен, Маца се успокои, въпреки че междувременно ми издра лявата ръка до кръв.
Тази вечер за първи път видях сградата с нашето жилище, която е с формата на „П“, да се клати и посуква.
Тълпа ужасени хора. Междувременно татко забеляза, че от покрива на общината бълва пушек. На входа на кооперацията имаше уличен телефон. Обади се и след минути няколко пожарни коли бяха пред кметството в София. От таванските помещения
пушекът премина в пламъци
които погълнаха покрива. Пожарникарите успяха да загасят първо огъня, за да не премине в покрива на слепената с общината кооперация, после дозагасиха и покрива на кметството. Тъжна гледка, а аз плача, не спирам. На опита да ме успокоят, че земетресението е приключило, отвърнах, че душичката ми страда за изгорелите гълъби. Те гнездяха под покрива на общината. Сякаш всички бяха забравили за вече утихналото земетресение, гледахме като хипнотизирани горящия покрив. Впоследствие се разбра, че пожарът е тръгнал от неправилно поставени кабели, дали накъсо.
Прибрахме се, издраните ни от вече успокоената котка ръце, както баща ми казваше за Маца – третата му дъщеря, с която споделяхме общ дом двадесет години, преди да се пресели в незримото си обиталище, бяха дезинфекцирани и йодирани. Животът продължи.
На 5 март се обадиха от института, че набират доброволци за разчистването на щетите в Свищов. Дадох съгласието си, без да имам представа какво ни очаква. Мисля, че в „Работническо дело“, къде ли би могло освен в официоза, се говореше за щетите от разрушенията в Румъния. България като че ли беше пощадена от разрушения и смърт, нищо не пишеше или поне не помня. Такова беше моето впечатление в началото, отиваме на бригада, защото не достигат хора.
Рано сутринта на 7 март с багаж за пет дни ни натовариха на влака. Пристигнахме преди обед със съзнанието, че ще разчистваме отломки. Нямахме никаква представа какво ни предстои да видим. Иначе нямаше да се съглася да участвам.
Някои от спомените ми са смътни. Първо си оставихме багажа в една много дълга, три- или четириетажна сграда. Оттам вече с работни дрехи и дебели ръкавици ни закараха да помагаме при почистването на рухнала сграда, казаха – била общежитието на „Свилоза“. Там вече разчистваха военни и пожарникари от цялата страна. Първоначалният ми спомен е за кучета, търсещи хора в камарите развалини.
Разчистването се оказа неочаквано трудно. Ръцете ни бяха изранени до кръв, защото от горната страна на ръкавиците, въпреки че бяха стегнати, влизаха дребни камъчета и невидими, но остри парченца, които режеха.
Работехме на колене или превити на две
Събирахме отломки и ги слагахме в кофи, които после изсипваха в колички с едно колело, по-едрите отломки ги местехме и избутвахме. Тежък физически труд, от който още в края на първия ден имах мускулна треска, най-болезнена в областта на коремните мускули. Ръце, гръб, всичко ме болеше.
На втория ден започнахме от сутринта. Преди нас на разрушенията вече имаше много хора, някои стояли и работили цяла нощ в търсене на оцелели. Ние сякаш бяхме пощадени от намирането на останките на загинали. Бяха ни казали, че общежитието се очаквало да е полупразно, защото част от младите хора си били заминали за почивните дни, а останалите се предполагало, че са някъде на дискотека, 4 март беше петък. Тогава на никой не му е хрумнало да попита дали е направена проверка кой къде е.
Както ровех в отломките, измъкнах ръчичка, която държеше малка кукла, а след нея и малко краче, обуто с терличка. Нямам представа колко време ми е трябвало да осъзная, че не държа кукленски ръчичка и краче, а откъснати краче и ръчичка на бебе, като на годинка. После ми се губи. Впоследствие ми разказваха, че съм била в шок. Извели са ме от мястото, не знам колко време ми е било нужно да се освестя и да осъзная какво съм държала. Този смразяващ спомен сигурно ще ме преследва и след края на този ми живот.
Видяла съм какво ли не при обиколките си по планетата, претръпнала съм от всякакви гледки, но
винаги плача при спомена
какво съм държала. А никой не ни подготви, че и на нас, доброволците, може да ни се случи да попаднем на загинал, само отломки сме щели да разчистваме.
Предложиха ми да се прибера в София, отказах. Дошла съм да помагам. Преместиха ни на друго място, но всичко до края ми беше като насън.
На 10 март татко изпрати наш близък с кола да ме вземе. По целия път към София съм плакала, откъде толкова сълзи. Повече от две седмици ме боля всяка фибричка по тялото от мускулна треска. Дълго време се къпех по два-три пъти на ден. Знам ли, надявах се водата да измие ужаса от преживяното. Така и не разбрах чие е било бебето, но явно и родителите му са загинали.
Много време мина, 46 години оттогава, но все още не мога да надживея ужаса от Свищовското земетресение,
взело живота на близо 200 души, сред които 27 деца.
Светлана Тилкова – Алена
Светлана Тилкова - Алена
Завършила е международни икономически отношения и икономическа журналистика във ВИИ „Карл Маркс - сега УНСС. Дълги години е практикувала професията у нас и в чужбина. Изучава номерология от 1971 година, а астрология от 1977 г. При двумесечния си престой в Япония в източната и в класическата астрология я въвежда японски астролог. В периода 1983-1984 година изучава редовно астрология и психоанализа в САЩ – Ню Йорк, когато за първи път среща своята учителка Линда Гудман. През 1993 Линда Гудман й поставя задачата да продължи изследванията си и да развива науката номерология и по-специално кармичната номерология и кармичната астрология. Алена е автор на 78 книги и повече от 240 хиляди хороскопи. Създател и автор на сп. „Кармичният кръг“ излизащо всеки месец от януари 2001 година. От 26 ноември 1999 година е единствената българка член на Германския съюз на астролозитe - DAV. От 8 август 2006 година е член на Международната астрологична асоциация ISAR , а от 2015 година е член и на Американския астрологичен съюз. На 26 януари 2010 година с решение на Германският астрологичен съюз, е избрана да оглави българският филиал на Германският астрологичен съюз и да бъде негов председател. --- Wiki