(IN MEMORIAM) Бисер Киров: Никога не съм смятал, че моят народ има билети само за трета класа

08 ное. 2016 сп. Кармичният кръг Интервюта 4537  Коментарите са изключени за (IN MEMORIAM) Бисер Киров: Никога не съм смятал, че моят народ има билети само за трета класа

---

Роден съм на 4 септември 1942 г. в София, в семейството на свещеника Христо Киров, родом от с. Чокманово, Смолянско, пастор от църквата на адвентистите. Предците ми са били едни от главните комити на Илинденско-Преображенското въстание, един от дванадесетте апостоли на въстанието е братът на дядо ми – Георги Киров – Кехайовчето.

Николай Хайтов ме накара да се заровя в архивите на Смолян. Открих повече от 3000 страници за нашето семейство. Прадедите ми са били бегълци от Смолян при последното потурчване през 1680 год. и са положили основата на село Чокманово, което в превод означа „Голяма вяра“, с две църкви, 4 параклиса и един манастир. Това е само едно село.

Майка ми е от Пловдив. Беше домакиня, художничка. В семейството сме трима братя. Аз съм най-големият. Завърших 22-ра гимназия в София, после две години войник. Влязох във ВХТИ – Химия и технология на полупроводниците, но не го завърших. Там се запознах с жена ми. Бяхме състуденти. Това ми е подаръка от химията. Много по-късно завърших ГИТИС в Москва, специалност Естрадна режисура.

Започнах да пея професионално през 1967 г. Първият ми концерт с оркестър „Балкантон“ беше в зала „България“ на 25 март 1967 г. Не мога да отрека, че вина за това има и Георги Минчев, с който бяхме войници в едно поделение, в една батарея. Той ме дърпаше и ме водеше навсякъде. През 1963 г. бяхме първият студентски дует. През 1966 г. той направи турне в България с една френска певица и с Богдана Карадочева. Тогава взех неговия състав и пяхме на Приморско цяло лято. От 1967 г. и до ден днешен правя това. Пея.

– Как реагира семейството ти – неуспял студент, певец?

– Баща ми беше абсолютно против всички тези, така наречени, естрадни изпълнения. Даже в началото при участията ми с Гошо Минчев, аз не бях Бисер Киров, а Бисер Кропчовски. Това ми беше псевдоним, за да не петня фамилията на баща ми, но след 1967 г. след като бях пътувал в ГДР, бях спечелил фестивал в Сочи и след връщането ми от Куба през 1968 г. самите музиканти от Балкантон, които бяха и моите първи учители – Димитър Ганев, Морис Аладжем и Тончо Русев, настояха да се наричам с истинското си име, даже и защото е по-хубаво. Бисер Киров звучи по-добре от Бисер Кропчовски. Всъщност името е българско, а не измислено. То е името на моя прадядо Ангел Кропчовеца от Чокманово, един от големите каба кехаи на Родопите. Думата „Кропчовец“ означава малък.

Доволен съм от работата си. Знам, че пеенето е едно огромно благословение. То дойде от родителите ми, които още на 6-годишна възраст ми купиха една половинка цигулка. С годините аз минавах, като не особено успешните цигулари, от един инструмент на друг. От цигулка на виола. Имам и два счупени лъка в главата, но пак не се научих. Най-накрая в 7 клас майка ми ми купи китара. Тази китара промени всичко. Започнах да уча китара. В същото време свирих виола в училищния симфоничен оркестър. Музиката винаги ме е съпровождала. Тя е един свободен и много широк път за изява.

– Има ли съдбовни знаци, насочили те в музикалното поприще?

– Не знам. Всъщност целият ми живот е осеян от безумия. Необясними и неопределими неща. Имам няколко спасения, които за мен са чудеса. Горял съм в самолет, преживях две фатални, трагични катастрофи, в които не би трябвало да оцелея. И досега смятам, че за да живее, който и да е човек, той трябва да има мисия. Не мисля, че съм човек с много особена мисия, но и аз трябва да извървя своя път.

През октомври ’67 година с оркестър „Балкантон“ пътувахме първи път за Куба. Летяхме с един „Бристол-Британия“ от Прага. Стигнахме до Шенън. Бяхме в най-хубавата част на самолета – в задната част към опашката. От моето място се виждаха моторите на крилата. Бристол-Британия е като ИЛ-18, за да получите представа. Летим над океана. Изведнъж моторът се запали. Всичко се вижда, гори, пуши прозорците станаха черни. До мен стоеше един католически свещеник, който веднага коленичи и започна да се моли. Морис Аладжем и Димитър Ганев се напиха много бързо. Аз също се молех. Успяхме да се върнем, като полетът продължи около час и половина. Загасиха мотора, завой над океана, летяхме обратно сякаш безкрай, но се върнахме. Нямам памет за всичко станало в самолета, но усещането ми беше усещане за оцеляване. Но нямах усещане за страх. Не изпитах ужас. По принцип съм оптимист и това качество е един от основните двигатели в живота ми. Може би е така, защото съм роден и израснал в едно религиозно семейство. Всяка събота съм ходил на църква. Петък вечерта, неделя вечерта. За мен Бог не е бил някой, който ми е доведен отнякъде, а е бил ежедневие. Ние сме се събуждали, обядвали, лягали, заспивали – всичко с Него. За много от хората вероятно ще изглежда странно, но за мен е нормално. Не съм религиозен, но съм вярващ. Не съм религиозен, защото смятам, че една строго определена деноминация със спартански устроена дисциплина като тази на адвентистите, не е удобният начин на човек да живее. Плюс всички останали проблеми, които животът носи, тя е доста сериозна спирачка за много неща. Животът е безумно кратък и аз не мога да си представя, че този кратък живот, който Господ ни дава, би трябвало да е обременен и с табута, които сам си поставяш. Това е моето мнение. Може би съм дълбоко неправ. Спомням си, че когато баща ми си отиваше, аз го попитах… „Татко, представи си, че всичко, на което си учил хората, не е съвсем точно, не си бил правият“. А той ми казваше „Аз не съм учил хората на нищо лошо. Не съм ги учил да убиват, да крадат, да прелюбодействат, да се мразят един друг. Учих ги да се обичат и да могат да си помагат. Учих ги на Любов.“

Всичко, което аз правя в музиката, е същото. Уча хората на Любов. Продължавам мисията на моя баща и изпитвам вътрешно задоволство, че това се случва, защото самото творчество е любов. Ти си целунат от Бога, ако можеш да направиш нещо, което дори само теб те вълнува. Не е задължително твоите действия да вълнуват всички.

Сега за двете катастрофи. Юни ’73 година пътувахме за Слънчев бряг. Хачо Бояджиев ме беше повикал за едно телевизионно предаване. Бях взел един приятел, който отиваше в същото време в Димитровград на практика. Имах нова Шкода. При катастрофата тя се претърколи няколко пъти, смачка се цялата, но ние останахме живи. Лекарите смятаха, че съм със счупен гръбнак. Лежах в „Пирогов“. Всички знаеха, че няма да се движа, ще имам пареза на краката. Изкарах три седмици на легло. Започнах да играя шах. Много обичам тази игра. Слагах си го на гърдите. Един ден пристига професор, на който и досега съжалявам, че не съм запомнил името. Погледна ме и каза: „Стани!”… Питам го: „Как ще стана?“, а той пак: „Стани!“. Сестрите ми помогнаха да седна. Изправиха ме. Катетърът ми виси. Стоя прав. Той си сложи ръката на главата ми и ме удари с юмрук по главата. Пита: „Боли ли те?”… „Не!“. А той казва: „Обличай се и си отивай!“. Донесоха ми дрехите. Облякох се, на таксито и вкъщи. Звъннах на вратата. Жена ми отвори и припадна.

През 1981 г. на 12 януари, ден след прибирането ми от Германия стоя сам в къщи. Не съм виждал децата си две седмици. Жена ми ги изпратила в Пазарджик при родителите си и отиде с влака да ги доведе, за да не карам колата през зимата. Сутринта на 12-и отивам да ги посрещна на гарата. Спомням си само онзи светофар, който е пред гарата. Нищо друго не помня… След 7-дневна кома се събудих в „Пирогов“. Разказаха ми, че ме ударило такси, което унищожило напълно колата. Имах всички възможни контузии – липса на далак, черепни травми, нарушена функция на белия дроб, вътрешни кръвоизливи. Изкарах 56 дена в реанимация. И този път оцелях. Продължих да пея.

– След излизането ти от кома почувства ли се различен?

– Не. Като се събудих, първо попитах: „Има ли цигари? Дайте ми една цигара“. Пушех много тогава. Дадоха ми „Кент“, а аз казах: „Не – пуша „Ротманс“. Помня жена ми до моето леглото. Първият ми въпрос към нея е бил: „Нещо с колата ли се случи?“ Нямам усещането, че съм бил някъде. Не отидох в крайности. Нямам настройка за окултни неща. Затова понякога се чувствам неудобно. Познавам Джуна; Кочовска ми звънна преди няколко дена, бях в Париж с една нейна позната, пътувал съм с нея за Москва. Не съм ходил при Ванга. Виждал съм я, но не ме е теглило нататък. Мисля, че всеки има своя територия на непрозрение. Не ме интересува отвъдното! Смятам, че достатъчно сложно и непредсказуемо ми е настоящето.

Нямам докосване с отвъдното, но винаги съм имал чувството, че Бог ме пази. Казвам си го абсолютно категорично.

– Даде ли ти стимул комата да продължиш още по-устремено напред? Тя е край, но и ново начало.

– Да. След тази кома може би гледам и на живота по друг начин. Интересното е, че най-тежките ми преживявания се случват винаги, когато съм на върха. 1973 година беше велика година за мен. След цикъл от два сезона на Фридрихщатпалас, трети сезон се очертаваше пред мен. Фестивалът в Берлин, на който бях поканен… и катастрофа.

– Защо се изпразни от съдържание „Златният Орфей“?

– „Златният Орфей“ си имаше определена функция във времето. Но мисля, че всеки фестивал, като всеки жив организъм има лимит на живот. Последните години ’88, ’89 и особено ’90 година бяха на мъртво родени фестивали, в които нямаше нищо. „Златният Орфей“ се превърна в едно място, където хората от гилдията се събираха да се видят, да пият, да си раздадат наградите и да си отидат. Всички фестивали имат една обща болест. Ако те не са пазар за предлагания продукт, се превръщат в изложба с окачени цени на непродаваема стока.

– Защо твоята кариера направи рязък завой – загърби България, но остана звезда в чужбина? Защо изчезнахте ти и певците от твоето поколение у нас?

– Не сте прави. Не сме изчезнали изведнъж. Това е логиката на поколенията. Но още през ’67 година, при първото си излизане от България, за себе си реших, че ще работя в чужбина, а не в България. Чувствах, че България ми е тясна и въпросът не е до пазара на моите песни. Не ми е минавало и през ум едно време за пазар. По-скоро беше вътрешно усещане. Или съм бил авантюристично момче, научило много езици: немски, английски, полски, румънски, руски, испански. Смятах, че имам място по света. Пял съм на над тридесет езика. Даже на суахили.

Естествено имах и проблеми, с тогавашната власт в България. За всяко турне! Баща ми го пуснаха в чужбина една година преди да умре, през 1976. Аз вече бях звезда в ГДР, а майка ми я пуснаха при мен, едва след смъртта на баща ми през -’78 г. Наложи се да ходя да търся хора, за да я пуснат един единствен път в ГДР. В замяна на това, моите братя още в първите години, в които почнах да пея, са пътували навсякъде с мен и в Западна Германия, и в Куба, и където си поискат.

НИКОГА НЕ МИ Е МИНАВАЛО ПРЕЗ УМА ДА ЕМИГРИРАМ.

Изкарах три фантастични месеца във Финландия, пеейки с техните най-големи звезди, след като спечелихме с Лили Иванова една неочаквана победа през 1969 г. на фестивала в Барселона. Един познат безброй пъти звънял вкъщи на баща ми и му казвал – ако Бисер се обади, кажи му веднага да се връща, защото тук вече го смятат за невъзвращенец. Естествено, върнах се.

– Какво беше отношението на тогавашната власт към твоето семейство?

– Негативно. Ние не ходихме в събота на училище – и така до осми клас. Даже в осми клас отидох във вечерна гимназия, за да мога да пазя съботния ден, според баща ми. Въпреки всичко той беше един демократичен човек и майка ми успя да го убеди, че е грях да работя и да уча.

Тогава влязох в 22-ра гимназия и я завърших с пълно отличие. По този начин прокарах пътя и за братята ми. Знам, че баща ми е плащал наказателни глоби, за това, че не ходим в събота на училище, но в един момент всичко утихна.

БЯХМЕ ИЗСЕЛЕНИ В СЛИВЕН.

Властта смяташе, че сме неудобни заради това, че баща ми беше пастор на църквата на адвентистите. Това е американска религия, а той – един млад, завършил в Германия, пастор. Имаше хора, завършили в Германия, които ги изпращаха и на по-лоши места, заради факта, че брат на баща ми е убит като ремсист, се радвахме на по-меко отношение към нас. Изселването не роди омраза у нас, заслугата за което е на баща ми.

НЕ МРАЗЯ НИКОГО,

но дойдоха едни години – 90-те, когато всеки беше виновен за нещо, някому. Изплаших се, че такава омраза у мен няма. Обвиниха ме, че съм червен, че съм боклук. Идиотщини, които в цивилизованите общества ги няма. Нито в Германия, нито в Полша, Чехия, Унгария. Недопустимо е. Ние първо сме българи, а после всичко останало.

У мен целият период на изселването от 1948 до 1956 год., не роди омраза срещу никого. Нямахме стреса от бича, от гонението. Виждахме човещината. Живеехме в дома на партийния секретар, а срещу нас бе домът на Добри Джуров. С Аксиния Джурова учехме в един клас. Изкарахме две фантастични години с тези хора. А Добри Джуров е един своего рода герой на нашата държава. Отстоявал е своите идеи. Баща ми ни убеждаваше, че този, който може да умре за идеите си, той е силният и уважаваният. Естествено, не говоря за терористите. И днес пазим в нашата къща плочата на ремсиста – братът на баща ми. На 2 юни хората слагат пред него цветя. Не я хвърлихме, защото човекът си е отишъл за неговата идея. Това, което трябва да разбере българинът, е, че не всичко е временно и не от утре започват нещата.

– Къде си днес?

– Аз летя на крилата на носталгията. Като буревестника съм, в свободен полет, разперил крила и вятърът ме духа. Днес съм в Русия. Русия е страна с много дълбока културна памет. Аз съм българин и си обичам народа. Българската публика ме е направила това, което съм. Но разликата е, че българинът е оцеляващ индивидуалист, а руснаците са колективни, винаги са живели с малко, затова и руснакът се отнася с пиета към културата, а за българина артистът е карагьозчия малко или повече измамник, шарлатанин. Без да ми се обиждат сънародниците, но не е добра тази нашенска черта.

– Приемаш ли чалгата?

– Културата на един народ е като един влак. Влак с много класи. Никога не съм смятал, че моят народ има билети само за трета класа.

Възпитанието на един народ и неговата вътрешна духовна потребност е мерило за това какво слуша, какво го вълнува и какво иска да преживее, защото музиката е изказ на ангелите, а след като ти през цялото време си в тоалетната, аз смятам, че там ангелите много рядко влизат.

Тази музика днес е продукт от многото забрани преди. В момента българинът се самоизявява. Музиката му е като белег. Иска да покаже, че той е Той! Ето ме, аз съм! Гледам българчетата в Москва. За да са различни, те нацепват докрай своята музика. Надявам се да дойде този по-среден момент, в който децата ни да слушат по-цивилизована фолклорна музика.

Хората се удостоверяват чрез музиката, която слушат. Чрез нея те проявяват своето скрито АЗ независимо от образование и социален статус.

– С кои български певци от твоето поколение поддържаш приятелство?

– Силна дума. Единственият ми най-добър приятел, към когото винаги съм изпитвал дълбока благодарност и уважение за постоянната симпатия, беше Георги Минчев. Сега виждам, че той е хванат като хоругва от хора, които много малко го познават, много малко са били с него, познават само последния му период, наситен с една политическа обвързаност. След като разбрах неговата болест, аз му простих всичко, защото при един такъв тежък тумор на главата, човек може абсолютно всичко да мисли.

Преди години на фестивала „Ален мак“ се откриха почти всички бъдещи певци и поети. Някои от тях след време написаха ,,45 години стигат“, „Утре започва от днес“ и още десетина други песни, хитове. На фестивала „Ален мак“ се проявяваха като много големи революционери.

Преди време казах, че „Последен валс“ е само „Последен валс“ на Енгелберт Хампърдинг. Всички останали валсове са предпоследни. Това са думите ми при първата поява на тази песен. Днес тези хора се оказаха по-обвързани политически от нас, когато пеехме на „Ален мак“.

Чувам се редовно с Борислав Грънчаров, Борис Годжунов, Боян Иванов, с Лили Иванова се срещаме на пътувания. Йорданка Христова е единствената, с която днес се срещам по-често. Нямам с никого конфликт. И политически конфликт нямам с никого. Ако някой не ме обича, това е негов проблем. Но мисля, че стана много некрасиво едно цветово деление на нашата доста слаба гилдия, защото българската естрадна гилдия е много слаба. А изпълнителите от моето поколение, които днес преуспяват, са само на базата на крилата на своята партийна принадлежност. Написаха няколко свирепи песни, които за мен остават символи на една омраза, която в никакъв случай моят народ няма да приеме и след години ще ги забрави.

Животът е наниз от моменти, които хората наричат щастие. Доволен съм от всичко. То е като нюансите. Създава общата картина.

---

• бисер киров