За дрехите и вярата

02 юни 2017 Светлана Тилкова - Алена От главния редактор 1400  Коментарите са изключени за За дрехите и вярата

---

Видим ли духовно лице, по одеждите му лесно разпознаваме неговата вяра. Сложен ребус е обаче да открием допирната точка между нещо толкова прозаично, мимолетно и суетно като дрехата и нетленната вяра на българина в исконните ценности на християнството. Дреха вярата не крепи, тъй че нашенецът и гол може да ходи, и по бермудки, джапанки и намирисващ потник да се кръсти в храма, но вярата… Тема свята, петстотин години са ни клали заради нея и пак не сме се дали. После четиридесет и пет години стародавната ни православна вяра, без да бъде забранявана, беше подменена с комунистически икони и канони. Вярата в Иисус трябваше да бъде заменена с вяра в безродния социалкомунистически интернацио­нализъм. Е, и този експеримент преживяхме, въпреки че все още носим последиците от догмите на бога на безверието и в душите на мнозина християнството и атеизмът се преплитат в едно деградирало цяло, в което ритуалите на православието са само куха форма на непозната, неразбираема и чужда на душевността на болшинството същност.

Дойде 10 ноември и всички вкупом – комунисти, партийци, безпартийни и религиозни българи, се юрнахме към черквите, било заради новата мода или зажаднели да слеем Божието в нас с истинския Бог, а не с комунистическия, който ограждаше с конна милиция площада пред „Св. Александър Невски“ на Великден и на Коледа, та да предпази заблудените и упорстващи в християнската си вяра човеци от изкушението да обидят своя нов и много суров комунистически бог – Атеизъм. Лабилните и безразличните бяха примамвани в тези свети вечери от свещенослужителите на новия бог с някой световен кинохит. Улиците опустяваха, а народът се кокореше пред черно-белите си телевизори, разсъждавайки над темата дали сме щастливи, обитавайки комунистическия лагер, и нездрава ли ни е завистта към капиталистическия свят, който загниваше с всяка изминала година, но колкото повече гниеше, толкова по-примамлив ставаше… И тези четиридесет и пет години ги преживяхме. Вече четвърт век и ние, българите, сме част от нормалния свят и с меда му, и с отровата.

На 21 май, деня на светите равноапостоли Константин и Елена, бях на службата в „Св. Александър Невски“, която трябваше да се води от патриарх Неофит. Той беше поверил тази висока чест на епископа на Севастия Теодосий от Йерусалимската патриаршия, който е религиозен закрилник на Велик приорат България, част от Ордена на рицарите тамплиери на Йерусалим. Близо два часа епископ Теодосий води службата на арабски заедно с Мелнишкия епископ Герасим – на български.

Знаете, че не съм религиозен човек в обичайния смисъл. Няма нужда да вярвам и да се уповавам на вярата си, за да бъда религиозна, защото аз знам, че Божият Син Иисус, Бог Отец – Създателят и Светият Дух съществуват, както и Майката Вселена и Демонът на Мрака и без тях нас нямаше да ни има и Вселенският безкрай щеше да е пуст и ялов. Нямам потребност да ходя в черква, за да се единя по начина, по който мога, с Божественото начало, което не означава, че когато съм в храма, не трябва да показвам уважението си и към ритуалите, и към свещениците, и към църквата.

Службата започна малко след 9.30 часа сутринта. В „Св. Александър Невски“ надали имаше повече от петдесет човека, включително и група японски туристи. Постепенно храмът започна да се пълни и към края на служението се бяха събрали към двеста души. Не знам дали тази бройка е показател за религиозността на българина, още повече че литургията трябваше да се води от Патриарха на голям християнски празник. Думата ми сега е за друго – за дрехите, с които бяха облечени някои хора, както и тяхното поведение. Без да искам, се сетих разказа на моята баба как са се черкували преди 9.9.1944 г. Кой и колко е вярвал е едно, но на черква винаги са ходили, може и скромно облечени, но с най-хубавите си дрехи и задължително „баняни“, разбирай – къпани. В черквата пред Господа мръсен не можеш да бъдеш, защото така обиждаш не него, а себе си. Ей такива си ги мислех, докато гледах присъстващите на неделната служба. Покрай прилично облечените мъже и жени сякаш преобладаваха хората в анцузи, износени дънки, раздърпани спортни горнища и неподходящи за случая маратонки. Млада майка с три малки деца се чудеше как да опази двете да не нахълтат лазешком в олтара. Дали не беше дошла на неделната служба като на някакъв по-различен вид атракция за децата от разходката в мола? Това, което ми направи най-лошо впечатление, дори ме погнуси, беше натрапчивата миризма на некъпано и урина, която се стелеше покрай нас при преминаването на хора, желаещи да бъдат по-близко до епископите. Помислих си, че в случая кандилницата с тамяна е много навременен ароматизатор, прости ми, Господи, волнодумството, който обаче не смогваше да потисне неподходящите за черквата човешки миризми. И още нещо ме озадачи – твърде много хора с поведение, говорещо за отклонение от нормалната психика.

Службата свърши. Поне в мен остана споменът за достолепие, уважение, респект и единение с Божественото начало. Запитах се обаче какво би си помислил някой иностранец турист или гост на държавата ни, ако беше присъствал на службата и се беше вгледал в хората, полагащи кръстния знак по време на църковния ритуал къде правилно, къде не съвсем. Дали ще отнесе със себе си спомена за уважението на българите, православни християни, към тяхната църква, една от първите християнски деноминации. Съмнявам се, защото неподходящо облечените хора по цял свят се възприемат освен като белязани с лош вкус, но и облеклото им е признак за неуважение към мястото, събитието или домакина. Когато си в черква, неуважението е към религията и Бога, за чийто дом се приема храмът. Защо тогава ходят на черква, след като демонстрират неуважение към църквата и Бога чрез дрехите, които носят? Чужденецът остава с впечатление, приемете го като споделено мнение, че докато по времето на социализма на българите е било забранявано да ходят в храмовете и скришом са изповядвали вярата си, сега, във времената на демокрацията, насилието е обратното. Вярваш, не вярваш, длъжен си да ходиш в храма. И тъй като българинът е много силен в пасивната съпротива, затова и се подчинява, но показва неуважението и пренебрежението си, като ходи некъпан и с неподходящи дрехи в църковния храм.

Открай време като искаме качествена работа се заричаме да направим, тъй че „да не се излагаме пред чужденците“, но в черквата смърдящи можем да ходим, защото си вярваме, че това не е излагация. Явно много се различаваме от нашите деди, за които е било недопустимо да влязат некъпани в храма. Времена и нрави. Разбирането за приличие и уважение преди век е съвсем различно от днешното, но дали предците ни не са били много по-единени с Бога? Според мен – да, защото са уважавали себе си и чрез себеуважението си са почитали своята православна вяра и Бог.

Искаме светът да ни уважава, но това трудно би могло да се случи, след като ние сами себе си не уважаваме.

---