Тормозът на отговорната безотговорност

01 май 2018 Светлана Тилкова - Алена От главния редактор 1690  Коментарите са изключени за Тормозът на отговорната безотговорност

---

Извинявам се на всички, които ще се почувстват засегнати от думите ми, но ако вчера бях вулкан, избухването ми щеше да се е чуло и зад горите тилилейски. Вчера беше 18 април. Вероятно на повечето от вас денят нищо не припомня, редови ден, сряда. Аз обаче пиша редакторската си колонка на 19 април и още лавата на яда гъргори в мислите ми и лъчи от погледа ми.

Имам важна среща в 17.30 ч. Винаги съм точна. Считам закъснението за обида и към мен, и към човека, който ме очаква. Тръгваме достатъчно рано някъде под Бояна, за да стигнем в центъра. Движение няма, за няколко минути сме до НДК. Там – тапа. „Евлоги Георгиев“ – затворен. Зачудихме се що за протест има, след като до обичайното им място, жълтите павета, е далеч. Завиваме наляво и тръгваме към центъра. Подминаваме „Любен Каравелов“, задръстването е огромно. Завиваме надясно по „Левски“. След сто метра булевардът е затворен. Може само наляво по „Раковска“. Спираме до гладко обръснат, усмихнат млад полицай. Питаме какво става, кой протестира, а той с щастлива усмивка на запалянко ни казва: „Ама как, „Левски“ и ЦСКА играят“. Боже, колко съм неосведомена – ето защо животът в центъра на София е блокиран. Българските „грандове“ играят, а аз – невежа за това събитие от първа величина в държавата си позволявам да недоволствам.

Тръгваме по „Раковска“. След двеста метра, при френската гимназия, още един полицай. Разперил ръце, ръкомаха и пъди всички коли наляво по „Патриарха“, защото „Раковска“ е затворена… изненада… За хората, които нямат представа от централните софийски улици, ще кажа, че всички коли бяха насочвани да се въртят в омагьосан кръг, като на въртележка в Луна парк, ама по-голяма. Караме с отворени прозорци и във влачещия се автомобилен поток, почти броня до броня, псувните на шофьорите подскачат като пуканки в микровълнова печка. Шмугваме се в първата вдясно, все пак като софиянци знаем откъде и как може да се мине по малките улички, за да се избегне полицейската забрана по главните. Явно знаещите бяхме повечко, защото докато стигнем „Солунска“ и „Гурко“ та отново да излезем на „Раковска“ се влачихме кола връз кола половин час. Разстоянието е малко повече от километър. Оттам нататък вече е лесно – след пет минути сме паркирали. И всичкото това защо? За да се осигурят „непресичащи се маршрути“ за агитките на „Левски“ и ЦСКА, да не би да се сбият и да се наранят тези безценни за държавата ни граждани. Целият център на София в пиковия час е блокиран. Малцина, няколко­стотин човека, тормозят стотици хиляди, а полицията и жандармерията много отговорно ги пазят преди всичко от тях си. Типична българска ненормалност, която възприемаме като нормалност и дори сме свикнали с нея. Псувните отделно. Не съм чула колко стотин хиляди лева струва това мероприятие на полицията, но то се плаща от нашите данъци и като капак – не за общо благо, а за всеобщ тормоз! Един господ знае колко милиона са похарчени, за да бъдат охранявани футболни агитки.

От много години насам футболът в България е жалка пародия на великата игра. Може би затова се родиха тези „агитки“ от лумпенизирани и стимулиращи бабаитлъка си с каквото им е по джоба млади и не толкова млади същества. Футболът, играта, отиде на второ място, агитките иззеха общественото внимание, пишат ги по вестниците, показват ги по телевизора в централните новини. Те са събитието, не сблъсъка на терена. Той е само за подгряване, нещо вторично, без което може.

Полицията полага особени усилия да не провокира битките на агитките. Ама че пречели на всички с „походите“ си, на кой му пука. Че ставаме за смях на всички държави, в които футболът е водещ, а не агитките, пак на кой му пука. Важното е, че държавата отговорно е взела мерки за недопускане на насилие в изначално безотговорното си поведение спрямо гражданите на София, за които футболът, дори между „Левски“ и ЦСКА, не е въздух за дишане, могат да минат и без него.

Като искат синьо-червените бабаити да се бият, нека мачовете между „Левски“ и ЦСКА да бъдат на някой селски стадион, а ултрасите да си премерят каквото могат на къра до стадиона. Да се бият, да се колят, каквото искат да си правят, предполагам, че най-фанатизираните им членове, като гледам фациеса на някои от тях, надали са способни на нещо смислено.

Ако държавата беше отговорна към гражданите си, в случая на София, най-малкото щеше да създаде ред, при който мачовете на тези два отбора да се играят без публика. Друг е въпроса, че така се наказва невинния – отбора, а виновния минава метър. Сякаш проблема няма решение.

Питам се защо се допуска този тормоз. Може би заради типичното българско безхаберие, което позволява на малцина да тормозят мнозина. Това правило важи във всяко отношение в нашия обществен живот. Може би футболните агитки са удобно някому оръжие за създаване на политически безредици, нещо като съвременни еничари и затова държавата ги пази като писани яйца, а докато дойде време да бъдат използвани по целесъобразност, нека си изпускат парата, уж в подкрепа на любимия отбор. Ако тези върли ултраси наистина обичаха отборите си, щяха да бъдат като всички запалянковци – отиват на стадиона и там вербално си изливат емоциите. Не че и на стадиона не правят зулуми, колкото и да ги джобят полицаите. Преди години бомбичка падна върху главата на млада жена. Осакати я за цял живот и ако физиката се коригира с пластика, за душата такава няма.

На 18 април хвърлена бомбичка от скрили се под качулки и маски „фенове“ нарани в окото полицайка на 24 години. Доказано нарочна провокация. След две операции лекарите смятат, че няма да ослепее. Полицията усилно издирва кой е хвърлил бомбичката. И какво от това, ако го намери. С добър адвокат ще се измъкне… и колелото продължава да се върти. Вечното дерби изисква жертви, затова ние, мнозинството, ще страдаме, докато по неизвестни причини полицията и държавата пазят спокойствието на хора, които умишлено създават безредици и се чувстват силни, възприемат се за богоизбрани, недосегаеми.

Същата работа е и с ежедневните протести в центъра на София. Демократично право им било. Добре, но обичайно заради десет-двайсет човека се блокира движението по жълтите павета. Единици тормозят стотици хиляди. Нека си протестират кой за каквото иска. През лятото на миналата година цяло шествие направиха за неспазеното отстояние на паве от паве по „Дондуков“. Така и не разбрах кога и как премериха сантиметърчето отстояние между хилядите павета по булеварда.

Някои протестират с основание, други заработват пари над заплатата, при това необлагаеми, сладка работа, но да го правят, където не пречат. Да им даде софийска община едно място в парка да си протестират денонощно по график. Но не, трябва да е в центъра, за да може обичайната незначителност на протеста да се превърне в нещо значимо, като блокира движението и затруднява хиляди хора да се приберат по домовете си, а камерите на съпричастни тв предавания снимат от такъв ракурс, че превръщат малцината крякащи протестъри в пълноструйна река от възмутени люде.

Ненормално положение е, откъдето и да го погледнеш. Затова и толкова гротескно изглежда, бих казала забавилият се арест на кметицата на община „Младост“ Иванчева, боркинята против застрояването, честния човек от народа, хваната със седемдесет хиляди евро подкуп, която стигна до този пост благодарение на подкрепата на партията на Георги Кадиев „Нормална държава“. Нищо, че след като Иванчева спечели кметския стол, „Нормална държава“ оттегли подкрепата си за нея. Ей такава ни е нормалността, ненормална. И нищо няма да се промени, защото така разбираме живота. Някои тарикатеят по-малко, други – никак, трети – чак наглеят. И винаги малцина ще тормозят мнозина, а отговорността на държавата често ще се мъчи да заличава следите на нерядко безхаберната и изначално заложена безотговорност в действията и философията за живота на народа на същата тази държава. Държавата обаче са хората, ние сме държавата. Носим си комплекса на тормозени 500 години хора, после още 45 години, как толкова бързо да се променим. Тормоза ни харесва, затова на думи го бичуваме и псуваме, на дела пасуваме.

---