Проклятието на Петко Каравелов убива трите му дъщери

16 юли 2019 Светлана Тилкова - Алена Любопитно 9944  Коментарите са изключени за Проклятието на Петко Каравелов убива трите му дъщери

---

Никакви жени в Народното събрание – заповед! Българинът само когато работи като звяр не мисли за глупости и жени – Петко Каравелов

Петко Каравелов е роден на 24 март 1843 година. На дата, орисваща го да е скромен по отношение на материалните си мечти и желания. Спазва ли със смирение това изискване на своята дата на раждане, винаги ще се радва на Съдбовна закрила и винаги ще има достатъчно за своето материално удобство. Съдбовният му път го орисва да гради кариера в интелектуалната сфера, да анализира действията си и бързо да коригира грешките си. Той, както се слави, че не е откраднал стотинка от държавата, меркантилността му е била чужда, с което е спазил Съдбовното си изискване, така се е смятал за неуязвим и недосегаем заради аспектите на планетите, превърнали го в самовлюбен егоцентрик заради подсъзнателния спомен от негово предишно прераждане като испански губернатор преди четири века. Неговото тогавашно величие е било живо в подсъзнанието му и е диктувало всичките му действия, поведение, начин на говорене.

На 25-годишна възраст, в своя първи житейски период на емоции, които трудно е овладявал, той участва в Учредителното Народно събрание, работило от 10 февруари 1879 г. до 16 април 1879 г.

На 21 октомври 1979 година е избран за председател на Първото обикновено народно събрание, пост, на който е останал до 24 ноември 1879 година. Изборът му е в лична година на анализ, в месец на кармична разплата, която е както с депутатите, така и с хората от неговото лично и служебно обкръжение, но в ден на трудности, породени от странични и неочаквани фактори. Факт, който е бил видимо неосъзнат, след като в този ден Петко Каравелов е издал заповед: „Никакви жени в Народното събрание – заповед! Българинът само когато работи като звяр, не мисли за глупости и жени.“

Не тълкувам причината за изричането на заповедта, поднесена по този начин. Дали Каравелов е имал предвид, че жените са порочно изкушение и ще отвличат мъжете от работата им, или че мъжете не са умеели да контролират нагона си, е без значение. Често и в днешния 21 век съвременните политици кълнат и порицават с нелицеприятни думи кого ли не, без да мислят за последиците, защото вярват, че казаното скоро ще бъде забравено.

Не се и досещат, нито могат да предположат с мисловния си процес на самозабравили се политици и управници за кратко, но достатъчно, за да ги обсеби манията за величие, че тези думи не се губят в безкрая на Вселената, а имат своето мощно влияние и енергийно лъчение – както добрите, така и лошите. Само дето първите властват в зоната на Светлината, в царството на Създателя, а другите – в зоната на Злото, в царството на Сатаната.

Петко Каравелов е издал заповедта си на 21 октомври 1879 година, когато е встъпил в длъжност като Председател на Народното събрание. Лична година на анализ, която властва мощно над живота, мислите и действията му в повечето важни за него житейски събития не само в служебен, но и в личен план. Месец на кармична разплата, какъвто е имал и на 10 февруари 1879 година, и в ден на Съдбовно подчинение.

Какво означава вибрацията на този ден – означава, че всичко, което прави, ще се върне като бумеранг към него, а стореното зло също ще се стовари върху неговия и на близките му живот. Тогава той още не е бил семеен.

До кончината му на 24 януари 1903 г. Петко Каравелов е бил три пъти министър-председател.

Заповедта, която е издал, отдавна е приключила своето действие във физическия свят. В Народното събрание още от негово време работят стенографки и помощен персонал, но първите жени – народни представители, сядат на депутатските банки едва в края на 1946 г., в 26-ото Обикновено народно събрание.

Думите от заповедта-проклятие, изречена от Петко Каравелов, са врязани още с изричането им в акашовите записи на Вселенската памет и са зачакали мига, в който да започне наказанието за този, който ги е изрекъл, при това не за конкретна жена, а за жените по принцип. Звучащите догматично, сякаш до смях думи на Каравелов имат убийствена сила. Вселената и Създателят не правят разлика между жени в България и извън България, които може би нямат тъй присъщото на българките умение да изкушават слабия ангел на народните представители. Проклятието се възприема от Божественото начало като демонична клетва над всички женски създания на планетата Земя.

Злощастна Съдба е отредила заповедта-проклятие на Петко Каравелов на неговото семейство. Съдбовно светкавично се е самонаказал да няма мъжко чедо, а колкото деца да има, да са все дъщери.

Преживял смъртта на първата си дъщеря, но недоживял, за да бъде свидетел на страданието на двете си дъщери Виола и Лора. Каравелов вече е бил покойник, напуснал зримия свят на 24 януари 1903 година – лична година на невъзможност да диша средата си, в месец на трудности и в ден на ново начало. Получил е шанс в незримия свят бързо да осъзнае вината си и да се пречисти, както му позволява ефирното ниво, на което битува. Последвалите събития с дъщерите му доказват, че това не се е случило. И в незримото си битие Душата на Петко Каравелов е останала с непоколебимата си вяра в собствената правота, което го обрича на кармична мъст при бъдеща среща със съпругата му Екатерина и дъщеря му Виола.

Екатерина Каравелова

На 21 октомври 1860 г. в семейството на Стоянка и Велико Пеневи се ражда момиченце, което кръщават Екатерина. Баща й – кожухар, умира млад, а майка й започва да изхранва четирите си деца: Катерина, двете й сестри – Сия и Мариола, и брат й Атанас – с пране на чужди дрехи.

Съдбата на Катерина е щяла да бъде подобна на много нейни бедни връстнички от Русчук, ако не е била заможната Киряки Николаки Минкова – сестра на баща й и майка на Тодор Минков – основател на Южнославянския пансион в град Николаев, Украйна, или както я нарича Екатерина „лелица Киряки“, която обръща посоката на живота й.

През 1870 г. Екатерина напуска Русчук и след кратък престой в Южнославянския пансион и в Левашевския пансион в Киев Тодор Минков я настанява в Москва, в дома на запасния генерал Лермонтов, чиято съпруга Елисавета, аристократка от Петербург, е член на Славянското общество. Записват Катя в ІV Московска женска гимназия, която след осем години завършва със златен медал.

На 3 август 1878 г., на 17-годишна възраст, тя се връща у дома, в родния Русчук.

Личната й година е на стабилност и хармония, месецът на глобална промяна, денят на Съдбовно подчинение, явно Съдбата е подготвила неприятни мигове в първите дни от живота й на родна земя.

Животът й продължава сред смразяваща мизерия, в остър контраст с аристократичната московска среда. Домът й е пълен с дървеници, на майка й са лепнали прозвището Стоянка Чавговата заради непрекъснати кавги със сина й  – „търтей с необуздан характер, който лесно се опива и все гледа да задигне нещо от оскъдните семейни пари“.

Екатерина и Петко Каравелов се познават още от Москва, където той е бил студент.

През есента на 1879 г., на поредното предложение на Петко Каравелов да му стане „жена, другарка“, Екатерина отговаря с „да“. Разменят годежни пръстени на 4 октомври 1879 г. Годеницата му обаче го предупреждава, че взема едно келеме (опърничава), ни глади, ни готви, нито може „свестно да закърпи“, че е „белучка“ (изнежена). Петко отвръща: „Тия ръце не са за черна работа!“

Венчавката се извършва на 13 януари 1880 г. в черквата „Св. Троица“. Кумът – известният русенски търговец Иван Стоянов, пристига от Букурещ с разкошен букет от дъхави бели рози – невиждано дотогава събитие в Русчук!

Едва 18-годишна, 17 години по-млада от своя съпруг, възпитана в аристократичен дух, пълна с идеали и мечти, Екатерина Каравелова навлиза в голямата политика. Няколко месеца след сватбата Петко Каравелов е вече министър-председател. Той е изключително разсеян човек, непрекъснато си губи книжата, документите. За него казват, че наливал кафето си в чаша, в която току-що е изгасил цигарата си. Както и това, че „прочутият безсребърник“ е единственият български политик, който не е присвоил нито стотинка държавни пари. Съпругата му заедно с него се грижи за държавните дела.

Екатерина Каравелова е изключително властна жена, със силен, но деспотичен характер. Не случайно и двете й дъщери с израстването си са избягали от близкото общение със своята майка, която парадоксално за майка ги е тормозила заради постоянното си раздразнение и душевно несъгласие с факта, че те са получили едва ли не наготово спокоен и материално осигурен живот още от детските си години, различен от нейния, изпълнен с много лишения.

Екатерина и Петко Каравелови имат три дъщери: Радка, Виола и Лора – и трите трагично завършват живота си.

Радка, Виола и Лора Каравелови завършват трагично живота си

Радка, 18 ноември 1880 г. – 14 декември 1882 г.

Радка, първото дете на Петко и Екатерина Каравелови, е родена на 18 ноември 1880 година, на дата на кармична разплата, емоционално нестабилна, наказана с тегобите на тази вибрация в кармичен план. Допълнително натоварена с наказателната карма на своя баща, като негово дете – момиче, първата от изкупителните жертви за неговите необмислени слова.

Умира, когато навършва 2 години и 1 месец – на 14 декември 1882 година, от скарлатина – в своя лична година на ново начало, в месец на трудности, породени от странични фактори. Тези странични фактори са болестта и проклятието, изречено от нейния баща, което вече повлиява семейството му. Денят на кончината й е на емоции, на подсъзнателното желание на Душата да бъде сложен край на страданията, но и на ново начало, което отвореното съзнание на все още малкото дете му е казвало, че предстои.

Виола, 14 септември 1884 г. – 3 юли 1934 г.

Виола е втората дъщеря на Петко Каравелов, родена на 14 септември 1884 година, подвластна на Дева, подредена, готова да направи хората щастливи. Сякаш кармата, създадена от баща й, е претворена в неутрална, но докога ли? Тя живее 49 години и единствената причина за продължителността на нейния трагичен живот е фактът, че е родила момченце, а не момиче. Ако беше родила момиче, нямаше да оцелее толкова години.

През 1910 г. едно от големите светски събития в София е сватбата на Виола, тогава на 26 години, с Илия Белинов, син на известен политик от Демократическата партия – богата, изискана, аристократична сватба. Преди това Екатерина не дава съгласието си за брака й с Андрей Ляпчев, бъдещия министър-председател на България, който е „беден като църковна мишка, няма свое жилище, спи на тавана на редакцията на вестника, храни се где с каквото намери или моли приятелите си да му дадат 50 стотинки за обед“. А Виола е не само красива, но и с блестящ интелект. Известният френски журналист Марсел Дюнан пише за нея: „Виола е нежна, с мили сини очи. Със своята фина фигура, както и с мислите и говора си тя е много различна от останалите жени в тази провинциална столица.“

Младото семейство заминава за Париж и живее там две години. През това време се ражда синът им Иван. Бракът обаче се оказва несполучлив – съпругът непрекъснато се забърква в любовни авантюри. Един ден на вратата й се звъни и непозната дама през сълзи обяснява, че е бременна от нейния мъж. Следва светкавично прибиране в София и развод.

Когато Лора се самоубива, Виола е сама в София. Майка й е на дипломатическа мисия в Русия и не може да подкрепи дъщеря си, която вече е с разклатена психика. Депресивните състояния продължават до появата на Йосиф Хербст – блестящ журналист и публицист, кореспондент на английския „Дейли мейл“, на австрийския „Ди цайт“ и на други чужди вестници, известно време е и директор на БТА, първият директор на печата от 1913 г. до 1918 г., създател на „АБВ“ – първия илюстрован всекидневник у нас. За мото на всичките си вестници Хербст избира: „На никоя партия в угода, на никоя – напук.“ Мотото издава желание за компромис и разбирателство, но го вкарва в капана на смъртта след взривяването на черквата „Свети Крал“.

През февруари 1921 г. Виола и Йосиф се венчават в Софийската синагога и тя приема юдейската вяра с името Сара. На сватбата им Йосиф Хербст й подарява брошка, изработена от оловните парчета куршуми, извадени от бедрото му на фронта през 1913 г. Двамата създават хармонично, щастливо семейство.

През 1924 г. Иван, 14-годишният син на Виола, който учи в Роберт колеж в Цариград, след къпане в морето се простудява, разболява се от пневмония и умира.

На 16 април 1925 г., след атентата в черквата „Свети Крал“, „безследно изчезва“ Йосиф Хербст. Арестуван е като един от интелектуалците, обвинени за поддръжници на атентата и помагачи на комунистите. Историята не е запазила писания спомен дали Екатерина Каравелова няма намеса в изчезването на Йосиф Хербст, който в типичното за него желание да е компромисен и на всички да им е добре, се опитва да предупреди чрез вестника си царя, което му коства и живота.

Психиката на Виола е срутена и тя обезумява. След изчезването на Йосиф Хербст тя закача на дрехата си портрет на Хербст с надпис „Къде е той?“ и така обикаля по софийските улици, като продължава да пита: „Не сте ли виждали мъжа ми?“.

През следващите девет години, до края на дните си през 1934 г., тя живее в умопомрачение, не иска да види и да чуе никого, седи и гледа в една точка с празен поглед. Нищо не може да я изведе от ужаса, нито дори швейцарската клиника, където я изпраща майка й, прекалено заета с обществена дейност, за да отдели време да приласкае изтерзаната си дъщеря. Накрая Виола е настанена в дома в Карлуково, където на 49 години животът й приключва в пълно умопомрачение и самота на 3 юли 1934 година – в лична година на анализ, който е правила въпреки състоянието на безпаметност, но не и на подсъзнателно ниво, в месец на емоции, тъга, невъзможност да се върне в реалния свят, защото страданието на душата й е огромно, в ден на желание да избяга от всичко, което е изживяла, и от хората, на които не може да прости, включително и на майка си.

Лора, 8 ноември 1886 г. – 30 ноември 1913 г.

Лора е най-малката дъщеря на Петко и Екатерина Каравелови, родена на 8 ноември 1886 г. Има неособено радостно детство. Както е традицията тогава, Лора е изпратена в католическия пансион „Нотр Дам дьо Сион“ в Париж, Франция, а по-късно – в Антверпен, Белгия.

Лора е родена на дата на кармична разплата, в Скорпион, причина за нейния особен нрав и невъзможност да бъде подчинена на правилата. Умна, образована и даровита, но своенравна и буйна по характер, има скандална връзка със семеен мъж – Петър Нейков, дипломат. Романът им съсипва неговата дипломатическа кариера. Като че ли нищо не може да ги спре – той се развежда, тя бяга от къщи… Но дългата ръка на Екатерина Каравелова навреме успява да върне бегълката и да я омъжи насила през 1907 г. за д-р Дренков, една от изгряващите политически надежди на Демократическата партия. Бракът им приключва бързо. Разочарована, Лора пише на приятелката си Ружа Горбанова: „Ний нямаме нищо общо, нищо, което да ни свързва, той мрази всичко, което аз обичам.“ Развеждат се през юни 1912 г. по нейна вина. Духовният съд нарежда тя „да остане в безбрачие две години с право на ходатайство през това време до Светия синод за съвършено опрощаване на наложеното й безбрачие“.

Кирил, първият син на Лора и Иван Дренков, умира съвсем малък. Според някои детето е от Петър Нейков и това е отговор на въпроса защо Лора се жени против волята си за мъж, който е известен гуляйджия, женкар и пристрастен комарджия. В деня на смъртта му Лора се затваря сама в стаята си и дълго свири на цигулка, без да пророни нито сълза.

Кирил напуска зримия свят още докато е с отворено съзнание не заради кармичната тегоба и проклятието на Каравелов, а заради липсата на кармична връзка с майка си, баща си, както и с другите си роднини. Душата случайно се е преродила в това семейство. Бягството от живота е заради нежелание и осъзната невъзможност да се впише в средата, в която, без да очаква, се е появил.

През 1909 г. по време на втората бременност Лора се опитва да абортира, като пие билки. На седмия месец ражда хилаво момченце, което кръщава Петко, на именития си татко. Опитът да съхрани името на баща си чрез своя син повлича нови нещастия заради изреченото и необезсилено проклятие. След раждането завинаги обръща гръб на съпруга си. И на деспотичната си майка също. За всеки случай побягва отново, този път далече – чак в Лондон.

Андрей Ляпчев запознава Лора с Яворов през август 1906 г. на излет до Драгалевския манастир. По това време Лора е сгодена за д-р Иван Дренков.

Лора признава чувствата си на Яворов през есента на 1910 г., а на 19 септември 1912 г. заради разпореждането на духовния съд Лора тайно се венчава за Яворов в подуянската черква. Капризна, патологично ревнива, тя изпада в дълги депресии, ако не получи достатъчно внимание. От тези състояния тя излиза само с помощта на силни медикаменти или пътувайки до Париж и Лондон на лечение. Лора отрано е с разбита нервна система и още на 22-годишна възраст започва да употребява кокаин. По-късно Яворов потвърждава този факт, като казва, че „Лора е спокойна само когато има достатъчно количество от своя сигурен и съчувствен другар – кокаина“…

В спомените на столичани от онова време Лора е една от най-красивите жени в София, образована, ерудирана, свръхчувствителна, с влечение към изкуството и литературата, меланхолична по характер.

След една от поредните сцени на ревност на 30 ноември 1913 г. Лора се застрелва в дома им. Две са версиите. Едната е, че самоубийството й е съзнателно. Втората, че в състоянието си на афект и заплашвайки, че ще се самоубие, тя се спъва и без да иска, натиска спусъка. Никога няма да стане ясно съгласно възможностите на зримия свят коя от двете версии е вярната. Незримият свят обаче ни дава отговора. Лаура Каравелова или Лора, както всички я наричат, завинаги има забрана за прераждане, което означава, че самоубийството й е съзнателно деяние.

В смъртта си Лора е облечена в черна копринена рокля, която е нейната булчинска рокля на венчавката й с Яворов.

Малко след това, шокиран, Яворов прави опит да се самоубие, но бива спасен. Остава сляп и съкрушен. Смъртта на Лора заварва 53-годишната Екатерина Каравелова в Русия, където е изпратена от цар Фердинанд на дипломатическа мисия да търси подкрепа за България след първата национална катастрофа.

Фактите от полицейското разследване говорят, че Лора се е самоубила, но заради влиянието на Екатерина Каравелова фактите са пренебрегнати и Яворов е обвинен в убийството на Лора, последвано от развихрила се срещу него кампания на омраза. Обвинен, но и впоследствие оправдан, че е убил съпругата си, смазан от общественото осъждение, година по-късно Яворов слага край на живота си. Изпива отрова и се застрелва… но незримият свят и кармата ни показват, че картината може би не е точно истинската, защото Пейо Яворов вече е прероден, отново творец, и разбира се, не на планетата Земя. Това означава, че самоубийството му, останало в аналите на обществото, не е самоубийство, щом е получил право на прераждане.

Когато в ранните часове на 30 ноември 1913 г. в квартирата на Лора и Яворов екват двата изстрела, Петко Дренков е още малко момче и спи на долния етаж. Два пъти го водят да види майка си в ковчега. При първия път я докосва и е зачуден защо е толкова студена, но втория път отказва да се приближи.

Подсъзнанието му е подсказало да стои настрани, защото майка му носи в себе си много болка, страдания, желание за мъст.

Лора си е отишла от зримия свят в нейна лична година на глобална промяна, в ден на самота, която я е убивала с много душевни болки до степен на разстройване на психиката, по-жестоки от куршума, отнел живота й. Денят на смъртта е на ново начало – очаквано и неочаквано, независимо от нежеланието й да се примири с живота си, да надмогне ревността си и потребността да обсебва, да властва, тъй че всички да й се покоряват. Такъв щеше да е животът й, ако баща й Петко Каравелов не бе издал своята заповед-проклятие, съсипала живота на неговите дъщери и довела до преждевременната им смърт.

Лора се венчава в черна рокля

Самоубива се в същата черна рокля

Ето още една причина за проблем в семейните отношения между Яворов и Лора. При християните, независимо православни или католици, черният цвят на булчинската рокля не обещава щастие. Защо? Създателят, Богът Отец и Богът Син – Иисус, на които ние се вричаме при бракосъчетание с надеждата да бъдем благословени от Светлината, възприемат не само енергията на нашите думи, но и енергийното излъчване на цвета на дрехата на булката. Той трябва да бъде светъл независимо от нюанса, дори може да бъде и червен. Никога черен! Черната рокля на булката отправя послание за подкрепа към Демона на Мрака и изявата на материалното начало. Ако целта при сватбения ритуал е подсъзнателно желание за увеличаване на приходите на семейството, тогава черната рокля си е точно на мястото, но за семейството на Лора Каравелова парите не са цел.

Ако е избрана заради ексцентричност, но парите не са основополагащото в отношенията между двамата партньори, тогава противоречията в семейството ще ги има заради противопоставянето между Светлината и Мрака. Сватбеният ритуал е в сферата на Светлината, а посланията са към Мрака. Това противоречие неизбежно ще даде негативно отражение върху живота на семейството.

Дума дупка не прави, но човешки живот съсипва, е казал мъдро народът, но надали Петко Каравелов се е сетил за тези думи, когато е изричал своята заповед-проклятие.

Всяка мисъл и дума на всяко човешко същество се записват върху неговата магнитна лента и се съхраняват в акашовите записи. Мислите и думите никога не остават без последствия, добри или зли. Замислете се и ще бъдете изненадани да се уверите, че примери за изречени думи, които повлияват живота на ваши близки и познати, без те да се сетят каква е истинската причина, има много. Думи, които някои изричат като ласкателство, други поради оригиналничене, трети – защото им идват от сърцето и душата, но са вредни и имат силата да убият някого.

Помнете, че думите винаги оставят дълбока следа, дори и когато са скрити и са изречени на ум, дори и когато никой не ги е чул, защото нашите мисли не са тайна за Вселената и са подвластни както на законите на Кармата, така и на тези на незримия свят, но най-вече на Вселенските закони, а наказанието идва безкомпромисно, отсъдено от Вселенския съд. И не си мислете, че сме нищожно незабележими сред безбройното многомилиардно множество на разумни и не толкова същества. След като сме дорасли думите и делата ни да бъдат записвани на магнитна лента, значи сме достойни да носим отговорност и да бъдем съдени от Вселената.

---