Във връзка с Регламент (ЕС) 2016/679, е необходимо да декларирате съгласието си да събираме, обработваме и съхраняваме личните данни, които можете да подадете при използването на предоставените в интернет страницата на "Арос Груп" ООД услуги, в съответствие с нашата Политика за поверителност и за защита на личните данни, както и да приемете нашата Политика за бисквитки (cookies), която е минимална и включва само бисквитки, нужни за основната функционалност на сайта, преди да можете да продължите.
Последно обновяване 18 октомври 2025, 00:00
Помак
На 8 декември 2013 година чух новината, че някой си Ефрем Моллов провел учредително събрание за създаване на партия ПОМАК, което означавало „Политическо обединение за многообразие, автентичност и култура“. Е, добре са го натъманили, за да ни внушат, че думата помак има скрит смисъл, различен от общоприетия и влязъл в учебниците – българин мохамеданин.
Учредителното събрание е проведено в ден, носител на двойна кармична разплата за България. Това означава, че скритата цел, която ще се прояви някъде в бъдещето, ако партията бъде регистрирана и в съда, е мъст спрямо държавата и народа. Засега не мога да отговоря в какво ще се изрази тази мъст, но не бих се учудила, ако след безпочвените твърдения за съществуване на помашки етнос се предявят и териториални претенции за Родопската област, при това не само към България, която да го приюти. Въпреки че такъв етнос не съществува.
Думата „помак“ винаги ми е звучала като плесник върху жигосано с презрение лице. Още от ранното си детство съм се питала защо произнасянето й обикновено се съпътства от жест, мимика или интонация, които показват, че тези наши сънародници сякаш са носители на тайна криеща нещо срамно. След време, когато започнахме да учим за турското робство моите вътрешни чуденки се засилиха, защото образът на помаците като българи принудени да приемат исляма само за да не загубят живота си, всъщност ги превръщаше в жертви, а въпросите без отговор се увеличаваха. Както всички помним във времето на „социализъма и комунизъма“, религиите в България бяха изтикани далеч от общественото внимание и поне хората около мен, а аз познавам хиляди, никога не са се интересували дали някой българин е християнин или поклонник на Мохамед. Негативното отношение, без да има крайна форма на изява, все пак го имаше.
На въпросите, които като малка задавах на своите баби и дядовци – защо тези хора са белязани да бъдат нещо по-различно от нас след като са жертви на насилник и поробител, отговорът, който получавах, беше, че след като хиляди други българи са предпочели да бъдат обезглавени, но не и да сменят вярата си, очевидно помаците се възприемат от народа като родоотстъпници. Този отговор само донякъде ме задоволяваше, първо, защото не възприемах религията като нещо водещо в живота на човека, и второ, защото всеки сам има право да прецени дали да жертва живота си заради някаква кауза или да го продължи, а по това време в поробената ни родина е било повече от трудно да оцелееш.
Много след като осъзнах способността си да странствам във времето и пространството, намерих отговорите на загадките скрити зад думата „помак“. А те са по-различни от наложилото се в учебници и енциклопедии определение.
В Османската империя след първите два века господство по земите на Балканския полуостров са избити, избягали или продадени в робство близо 80 процента от завареното население. При поробването си в края на 14 век България е наброявала повече от 1 100 000 души. След по-малко от три века населението се е стопило до 200-300 хиляди човека. В този период на възход на османлъка населението в завоюваните земи е било пречка за новите заселници. Затова е било унищожавано. Но вековете си отминават, а на империята започват да й липсват и войници, и хора, които да поддържат и развиват стопанството. Местното население започва бързо да се увеличава и от средата на 16 век вече е готово да дава жива сила и за войската на султана. Оттук нататък се ражда първообразът на думата „помак“ в българския език.
Някога учехме, че помаците са българи мохамедани, които насила са били принудени да приемат исляма, и думата „помак“ е опростеният изговор на думата „помачен“ българин, в смисъла на измъчен и заставен да смени своята религия. Примери колкото щеш: „Време разделно“, „Даваш ли, даваш, Балканджи Йово, хубава Яна на турска вяра“ и още много и много.
Когато правих своите преходи във времето, установих, че реалността е по-различна и водовъртежът на историята е съхранил и обединил в народната памет две ясно разграничени във вековете назад чувства: презрението към хората, доброволно сменили своята вяра, със съпричастието към страданието на други, които са били принудени да го направят насилствено.
Какви са фактите съгласно онова, което видях?
Да, наистина има много българи, принудени под заплахата от смърт да сменят своята вяра. Който не е искал, е бивал убиван. Тези хора са запазвали своето българско самосъзнание, въпреки че са били „приобщени“ към исляма. Направи ми впечатление обаче, че тези страдалци обикновено са били посрещани със съчувствие и разбиране от българите християни, когато са бягали от спомена и са се заселвали на ново място. Не се заблуждавайте обаче, че от тях идва думата „помак“. Произходът й е друг.
Когато един народ живее векове потиснат, угнетен до оскотяване, без животът на българина да струва даже усилието да бъде убит от поробителя си, тогава неизбежно се раждат хора, за които спокойният живот е по-ценен от всяка религия. Дали ще са християни или пък мюсюлмани за тези хора е било без значение, не че сега няма такива. Те доброволно са сменяли своята вяра, при това не заради няколкото златици, дарявани от конака. Техните наследници по-често не са били наричани с имената им, вече не български. Българите се обръщали към тях с „Ей, потомак“, дума събрала цялото им презрение. Поробени, ама курназ!
От историята знаем, че събирането на кръвен данък е било жестока трагедия за българското християнско население. Да, наистина е така, защото, когато се събират децата, за да ги правят еничари, майката на всяко скрито, но намерено момче е бивала посечена. Често пъти се е самоубивал и бащата, ако детето все още е било единственото. Това страдание е съхранено в народната памет и в историята. Не е запазено или поне аз не съм чела за случаи, в които български семейства сами са давали децата си в невръстна, неосъзната възраст в разпореждане на султана. Такива обаче е имало и не си мислете, че са били малко. Дали ще станат еничари, ще стигнат само до редовната войска или ще покажат интелектуални качества, които да им позволят възход и служба в двора на султана, не е било толкова важно. Важното е, че тези български семейства, без да бъдат принудени да сменят вярата си, са се радвали на относително спокойствие в своето битие, защото детето им е било на служба при султана. Когато това дете е навлизало в съзнателната си възраст, то по подразбиране и без насилие е приемало исляма, но никой не е криел неговия произход. Напротив, тези деца са знаели кои са техните семейства и откъде са родом, нищо че по-често никога не са успявали да се върнат в родните си места. Наследниците на другите деца, родени в такова семейство, са се титулували „потомак“ като форма на чест, че от техния род има човек, служил на султана. Постепенно и наследниците са приели исляма.
И за още един „потомак“ ще разкажа. Това са наследниците на братята и сестрите на всички деца, които доброволно между 10 и 12 години са пожелали, но и са били избрани да служат на султана. При това не задължително като еничари. Малцина от тях са се върнали по родните места след приключване на тяхната служба, но всички в рода им са се хвалели, че са потомци на приетия да служи на султана. Тези хора постепенно са си сменили и вярата.
От тези три групи българи, доброволно дали децата си или пък сами отишли на служба при султана, произхожда думата „помак“. В народната памет постепенно презрителното нарицателно „потомак“ или „потомък“, според диалекта, се е смалило до „помак“, думата, с която днес неточно наричаме българите, насила приели исляма, но запазили българското си самосъзнание. Докато другите, потомците на мразените родоотстъпници, са започнали да се турчеят като начин да покажат превъзходство над сънародниците си и като защита пред тяхното презрение. Събирали са се на групи и са се заселвали на нови места. Станали са по-правоверни и от най-правоверните само и само да бъде забравен техният корен, определил им място нито с българите – българи, нито с турците – турци.
Потомци на тези българи има и днес между нас, както и преродени такива. Не бих се учудила, ако подобни хора стоят зад все още хипотетичната партия ПОМАК. А вибрацията на името ПОМАК е на мощно пробуждане, но за какво? За благото на България или за опит за нейното разцепване, като застанат на страната на тези, чиито интереси някога, по време на османското робство са защитавали техните прадеди.
Отговора ще научим с времето.
Мечокът Антоний от Софийският зоопарк навърши 6 години
Хороскоп на политиците през месец януари 2014
Светлана Тилкова - Алена
Завършила е международни икономически отношения и икономическа журналистика във ВИИ „Карл Маркс - сега УНСС. Дълги години е практикувала професията у нас и в чужбина. Изучава номерология от 1971 година, а астрология от 1977 г. При двумесечния си престой в Япония в източната и в класическата астрология я въвежда японски астролог. В периода 1983-1984 година изучава редовно астрология и психоанализа в САЩ – Ню Йорк, когато за първи път среща своята учителка Линда Гудман. През 1993 Линда Гудман й поставя задачата да продължи изследванията си и да развива науката номерология и по-специално кармичната номерология и кармичната астрология. Алена е автор на 78 книги и повече от 240 хиляди хороскопи. Създател и автор на сп. „Кармичният кръг“ излизащо всеки месец от януари 2001 година. От 26 ноември 1999 година е единствената българка член на Германския съюз на астролозитe - DAV. От 8 август 2006 година е член на Международната астрологична асоциация ISAR , а от 2015 година е член и на Американския астрологичен съюз. На 26 януари 2010 година с решение на Германският астрологичен съюз, е избрана да оглави българският филиал на Германският астрологичен съюз и да бъде негов председател. --- Wiki