Във връзка с Регламент (ЕС) 2016/679, е необходимо да декларирате съгласието си да събираме, обработваме и съхраняваме личните данни, които можете да подадете при използването на предоставените в интернет страницата на "Арос Груп" ООД услуги, в съответствие с нашата Политика за поверителност и за защита на личните данни, както и да приемете нашата Политика за бисквитки (cookies), която е минимална и включва само бисквитки, нужни за основната функционалност на сайта, преди да можете да продължите.
Последно обновяване 25 октомври 2025, 00:00
Буламач
Кълва си кротко на компютъра и слушам радио. От няколко часа вече ми е спокойно – предала съм за печат годишните си книги за 2013 г., всички закъснели заявки за хороскопи са отхвърлени, направила съм си хороскопите за бТВ до края на февруари 2013 г. Много отдавна, сякаш преди цяла вечност от 10 дни написах и материалите за настоящия брой на „Кармичният кръг“. Оказва се обаче, че все пак не съм го довършила. Редакторската ми страничка, чинно написана и предадена за предпечатна подготовка, отиде в кошчето за боклук заради настоящите ми разсъждения. Знам, че притеснявам хората, правещи предпечата на списанието като сменям текстове, много след последния момент, но… това е.
В средата на юни чествахме 250-годишнината от написването на „История славянобългарска“ от Паисий Хилендарски. Книга, която всеки български ученик, когато и да е бил такъв, е чел и е изпитван по нея. Кой не помни „О, неразумни юроде…“ Колкото и тъп да е бил или пък е, поне заглавието и автора е могъл да запомни. Така си мисля аз, но очевидно греша. Този извод проблясна в съзнанието ми, докато слушах с половин ухо как по една радиостанция звънят на произволни телефони и след алото питат мъжа или жената от другата страна на линията какво им говори името Паисий Хилендарски и с какво го свързват. Този въпрос с понижена трудност се оказа препъникамък за повечето запитани. От десетината обаждания 7 или 8 нямаха никаква представа кой е Паисий Хилендарски и какво е написал. Успях да чуя една жена и един мъж, които отговориха правилно на въпроса. Признавам си, че невежеството на повечето хора ме потресе. Не че съм някакъв педант или фанатик на тема история. Приела съм, че българското общество постоянно и неотклонно изпростява, не си знае и не може да борави с майчиния си език, тийнейджърите ни са на последно място в Европа по грамотност, с което се лишават безвъзвратно от възможността да бъдат нещо различно от обслужващ персонал, на който рядко може да се има доверие. Поне така се отнасят към нас в нормалните европейски държави. Въпреки всичко съм убедена, че даже и най-простият човек трябва да знае нещо малко, но важно от историята на своята нация и държава, защото този е единственият начин да се приобщи и идентифицира като продукт на тази нация. Ако ти не знаеш кой си, не знаеш какви са били дедите ти и какво са постигнали някога, назад във времето, за какво са загивали, ти си никой. Едно безродно човешко същество, задоволяващо най-вече физиологичните си потребности, което без никакви угризения на съвестта ще си смени и вярата, и езика, и народността, стига да има келепир. Очевидно тази моя житейска философия не е „фенска“ за нашенеца от женски и мъжки пол в днешните модерни времена. Не бързайте да ме упреквате, че съм крайна. Не съм. Такава е действителността.
Всъщност откъде ли да дойде сред мнозинството от хората усещането им за родова принадлежност. Пет века турско робство. България от могъщо европейско царство, наброяващо около милион и сто до милион и двеста хиляди човека само за 200 години се срива до 250 000. Останалите са избити или избягали от ятагана на поробителя. Започва новото създаване на българската народност от хора, за които редът в Османската империя не пречи на тяхното битие и житейска философия… Идва свободата, носена на руските щикове, която и ние сме си заслужили достойно с боевете при Шипка. Родолюбците пак са малцинство спрямо голямата маса от тогавашното население, за което войната е била преди всичко келепир… Кратка глътка въздух и идва ред на войните през ХХ век, националните катастрофи и омразата, която завладява и сякаш завинаги разделя българското общество на две части – мразещи и мразени. Причина винаги ще се намери за търсещия омразата. След 1918 г. България сякаш влиза в една безконечна гражданска война, която понякога е била със силата на оръжието, а друг път чрез силата на притежаващите властта, както е по времето на социализма. Война, която и до днес продължава. Омразата разделя нацията ни и днес. Ако някоя медия – телевизионна или хартиена, си позволеше лукса да купи Кирлианов фотоапарат, с който да заснеме протестите на „еколозите“, блокирали Орлов мост заради закона за горите, без никакво съмнение щеше да се ужаси от аурите на протестиращите. Почти без изключение тези млади хора излъчват дива, неистова омраза. Омраза по принцип, а не по същество. Когато се намери някой достатъчно умен човек да подгрее финансово у неколцина тази омраза заради личен или групов интерес, тогава тя избухва с пълна сила и мразещите тръгват в строй най-вече заради насладата, а не заради повода.
Тази омраза в държавата ще съществува, докато не дойде моментът ние, съвременните или бъдещи български граждани, да се отъждествим като същества от единна общност. Същества с еволюция, с история и с бъдеще. Само не изпадайте във възмущение, че думите ми нямат нищо общо с действителността. На толкова много случаи съм се нагледала и начела от съвременни българи, които не само в България, но и в чужбина се отказват да се самоопределят като българи, защото обществото, в което са се реализирали, ще ги възприема като непълноценни хора, склонни към престъпление, че мога енциклопедия да издам. И на децата си забраняват да говорят на български само и само да заличат своята национална идентичност, защото се срамуват от нея. Едни се срамуват, други мразят… и гражданската война, но с мирни средства продължава.
Официалната политика на българската държава след 9 септември 1944 г. има безспорна заслуга за обезродяването ни. 45 години трябваше да бъдем интернационалисти и за да се докажем като такива „со кротце, со благо и со мнооого кютек“ българите от Пиринска Македония бяха насилвани да се записват като македонци. Моите роднини по майчина линия също бяха тормозени. И като истински българи преживяха тормоза. Вероятно вече бързате да ме скастрите, че грешката е поправена и правдата възстановена. Да, наистина е така, на паспортите им възстановиха националност – българска, но споменът за „помакедончването“ на чисти българи още е жив. И днес, 22 години след 1989 г., българската държава не е демонстрирала крайно, недвусмислено и категорично отношение за всичките претенции, които всички съседни държави имат спрямо нас. Това поведение за мен също е форма на безродие. Добре че се появи правителството на ГЕРБ, за да чуем все пак деликатно крайни мнения за кражбата на българска история от БЮРМ, официалното име на Македония, и не толкова крайни за уж сгрешената карта с територии на Турция, в които са включени части от България. Все още не съм чула отговора на българската държава като реакция на появилия се текст в румънски учебник, че цар Калоян бил румънец и управлявал румънско-българска държава. Подходящ ответ на всичките тези посегателства към България и към нашето достойнство на българи, но в правилната дипломатично крайна форма аз не знам да е даден. За мен е абсолютно непонятна тази мекотелност на държавната ни власт, която не смее да изрази крайно мнение и да предприеме недвусмислени действия, за да защити националното ни достойнство. Както не го стори и с осъдените на смърт български медици в Либия. Нали не сте забравили, че друг ни реши проблема.
Докато държавата в лицето на които и да било от властимащите до момента хора не си постави амбициозната цел да работи не само на думи за възродяване на достойнството на българщината, винаги в нашето общество ще битуват омразата и противопоставянето. Дотогава ще си живеем в буламача, наречен българско общество, в което омразата ще е начин на мислене и въздух за дишане и даже здравословният национализъм ще е заклеймяван като непростим грях. Към кого? Към съседите ни по държавна граница, вероятно.
В настоящата действителност обществото ни може и да е мирно. Омразата само да къкри и да се проявява чрез анонимни саботажи. При подходящи условия обаче ще му е нужна една искра, за да се превърне в улично, излязло от анонимността си насилие. Богатите безродници вече удрят кремъка в чакмака в очакването на искра. Бедните, но мразещи ентусиазирано ще скочат. Млади и стари. Идват избори.
Светлана Тилкова - Алена
Завършила е международни икономически отношения и икономическа журналистика във ВИИ „Карл Маркс - сега УНСС. Дълги години е практикувала професията у нас и в чужбина. Изучава номерология от 1971 година, а астрология от 1977 г. При двумесечния си престой в Япония в източната и в класическата астрология я въвежда японски астролог. В периода 1983-1984 година изучава редовно астрология и психоанализа в САЩ – Ню Йорк, когато за първи път среща своята учителка Линда Гудман. През 1993 Линда Гудман й поставя задачата да продължи изследванията си и да развива науката номерология и по-специално кармичната номерология и кармичната астрология. Алена е автор на 78 книги и повече от 240 хиляди хороскопи. Създател и автор на сп. „Кармичният кръг“ излизащо всеки месец от януари 2001 година. От 26 ноември 1999 година е единствената българка член на Германския съюз на астролозитe - DAV. От 8 август 2006 година е член на Международната астрологична асоциация ISAR , а от 2015 година е член и на Американския астрологичен съюз. На 26 януари 2010 година с решение на Германският астрологичен съюз, е избрана да оглави българският филиал на Германският астрологичен съюз и да бъде негов председател. --- Wiki
Здравей,мила Алена!
За пореден път съм абсолютно съгласна с твоите разсъждения.За съжаление ние българите сме късопаметни освен към историята си,така и към доброто което сме получавали в живота си. Склонни сме да отричаме всичко което се е случило назад във времето.Не умеем да обичаме настоящето си .Безразлични сме към бъдещето си.
Очакваме някой друг да носи товара,който е лично наш.Уникални сме в това да си намираме оправдание за нашата нерешителност.Насадената с годините робска психика ни прави лесно управлявана маса,която няма никаква лична самооценка а обича да бъде побутвана.Притеснително е това тенденциозно затъпяване при младите хора.Хубавото обаче е,че има и мислещи хора които искат да имат история,ценят личната си свобода и желаят да изпитват чиста любов.Благодаря ти,че ме караш да се замислям сериозно.Повярвай ми много хора имат нужда точно от такова напомняне за истинските неща от живота!
Благодаря ти, Рали, но за мен е по-важно, че има и хора като теб и останалите читатели, които приемат написаното, защото само с това мислене можем да помогнем на народа си.Сигурна съм, че така мисцещите са много, което ми дава увереност, че имаме шанс за по-добро бъдеще.
Весело лято!
Поздрави
Алена
Абсолютно съм съгласна с вас, госпожо Тилкова. Нашия народ бавно, но сигурно изпростява в последните 20 години. Постоянно се налагат в обществото сравнения със западни модели, вменява ни се колко сме малки и никому ненужни, едва ли не сме някаква забутана в дъното на Европа държава, в която живеят най-жалките хора. Чудя се защо в нашите училища на децата още от малки не се разказва за величието на Българската държава, за това че сме били една от първите създадени държави, за това колко велики владетели и национални герои сме имали, за да могат още от малки да се чувстват горди и да знаят всъщност кои сме. Нашите управници свеждат глави пред западните лидери, но в миналото не е било така. Европа много добре помни каква е била България от момента на създаването си до Османското робство, пазят се и документи, и хороники. Но добре, разбирам на Европа й е угодно да мълчи и да се присмива, но не разбирам защо ние българите и нашите управници мълчим и само мърморим, и злобеем. Винаги съм се питала какво ли си мислят нашите герои, дали живота си, за да я има днес България, там горе, гледайки ни, и честно казано ме е срам да кажа отговора на глас. Жалко е че такива велики хора са си отишли в името на родината, а днес нас ние срам сякаш от тях и дори не помним имената им и делото им. Мисля си, че както един народ цени историята си, така цени и себе си. Жалко е, че ние е срам вместо да се гордеем, а има защо.
Привет, Деси! Благодаря за коментара. Надявам се, че с моите знания, свързани с умението ми да виждам нашата истинска история и с вашата подкрепа ще успеем да помогнем на народа ни да прогледне и да си върне гордостта от миналите векове, преди Османското робство.
Весело и спокойно лято!
Поздрави
Алена
Винаги съм се чудила защо българските политици водят толкова мекушава политика към съседите ни и не виждам логичен отговор. Причините едва ли са популистки, защото според мен биха събрали повече електорат, отколкото могат да загубят. Като че ли просто не им се излиза от зоната на комфорта, в която пасивно не забелязват как някои страни преиначават историята, а други открито водят антибългарска политика.
Протестите срещу закона за горите обаче ме зарадваха, защото видях, че все още има българи, които са готови да защитават страната си. В момента се сещам доста познати, които не пропускат всеки ден да се оплакват от правителството, от отделни политици или от нов закон, който считат за безумен. Мрънкат си тихичко, докато стриктно изпълняват новия „безумен” закон или, още по-зле, намират (незаконен) начин да го заобиколят. Но дори не правят опит да дадат израз на притесненията си пред съответните институции. Познавам някои от протестиращите – млади и образоваи хора, които се бориха за повече прозрачност. Видяха, че законът ощетява страната и облагодетелства шепа хора и излязоха мирно да покажат, че не са съгласни с това (изключение за съжаление имаше – в тълпа винаги се намира някой, който да се почувства всесилен в анонимността си. Далеч съм от мисълта, че срещу всичко трябва да се протестира, както в някои страни, където ако днес не ти се ходи на работа, просто отиваш да протестираш… срещу каквото дойде. Но тези протести не показаха ли, че поколението, което е израснало в демократично време, е доста различно от това на родителите си? Не го е страх/срам да изкаже мнение по мирен начин и се надява, че може да изисква справедливост. Не е ли това знак, че имаме желание да се борим за кауза, а не просто да се оплакваме у дома пред телевизора?
Привет!
Аз също не упреквам протестиращите, които наистина целят да съхраним природата. Въпреки това не приемам факта, който е притеснителен, че има разделение на хора, обичащи природата, и на такива, които й вредят с действията си.
Ето затова е критиката ми. Би било редно всички ние, родените на планетата земя, да сме радетели за съхраняване на природата и да не се делим.
Така ще има действия, опазване на красотите, които имаме, а не протести.
В същото време съм съгласна, че е по-добре реален протест, а не мрънкане пред телевизора. Поздравления за екозащитниците, които гасиха пожара на Витоша!
И още нещо, нека има протести, когато има причина, но не бива да ги има винаги когато ни посещават Еврокомисари или когато наближават избори, защото така нсещата се политизират. Мисля, че това не е редно.
А за претенциите на нашите съседи и мълчанието на всички правителства си задавам също много въпроси, но отговорите още не са ме споходили. Май наистина си гледат рахатлъка.
Поздрави и весело лято!
Алена
Прочетох с тъга иначе чудесно написания материал.
Чудесен, защото успя да ме разтрои, не е като изкуствените и лицемерни патриотични статийки, от които лъха на менте. Не е като тях, защото, скъпа Алена, от твоите думи прозира наистина загрижеността на един достоен гражданин на България. За съжаление подобно ниво публицистика в нашата страна не може да очакваме от хората, които са превърнали тази работа в своя професия. Тъжна картинка!
Боли ме най-вече понеже ние сами сме създали участта си. Тук, в чужбина по никакъв начин не показвам колко ми е трудно нескривайки родолюбието си, като говоря и разказвам за България, и да не показвам едновременно колко голямо, ала и тъжно е то. Ще се опитам сега да обясня защо е тъжно. Тъжно е, защото как да обясня на моите колеги чужденци величината на историческо ни богаство съпоставяйки го с реалната сегашна картина на моята Родина и манталитета на мнозина от моите сънародници.
Сънародници, които са на светлинни години от разбирането най-малкото, че българският герб не бива никога да бъде излаган мръсен. На мен в България ми липсва картинката на изложен на балкона на националния трикольор, а като имам щастието случайно да го срещна, по-скоро късметът се оказва лош и грозно нагарча. Даже в някои общини, където са го оставили на показ, са го и захвърлили един вид самотно да си виси в безвремието създадено от духовната ни нищета.
Защото това е наше дело, не идва от чужбина, не ни го налага Европа, нито Америка или Русия.
За някои този пример може да се стори твърде дребнав, но аз с тези дребнички неща мога само да започна. Колко много още можем да кажем за останалото и все ще бъде малко. Например можем да запонем и с наглото и грозно храчене по земята, която е нашият дом и ни дава нашата храна, плюване превърнало се в нещо нормално, нещо обичайно като поздрав. Поздравът пък се е изродил в псувня. Всичко изглежда с главата надолу. Ти обаче си единственият човек, който е обърнал внимание на подобни детайли, ала отчайващи и страшни по вид.
Прочетох и по-горния коментар. Нас ни срам от самите себе си, навътре дълбоко в българската ни душица тлее вина, защото не заслужаваме като хора да имаме толкова вдъхновяващо минало по ред обществени причини, а междувременно все пак се чудим излъгвайки самите себе си, че не сме достатъчно прозорливи, как така аджеба с такова минало сега сме на дъното (или по скоро на върха на класациите по необразованост, беднотия, смъртност и така нататък).
Знаем си го – с такава дълбока неграмотност и с изпразненото от съдържание мото „Велика България“ най-много да направиш една разходка в махалата, ще пиеш една ракия, но с последното си действие няма много да защитиш българското, нито ще станеш повече българин, както няма историята на България да ти принадлежи като нейн гражданин, а само чрез името на държавата написано на един паспорт и кажи-речи нищо повече.
Не заслужаваме като хора да имаме толкова велико минало, защото отговорите се съдържат и в настоящата статия, а не понеже съм мазохист. Постоянно говорим: „Европа не знае какво минало имаме! Америка не знае, светът не знае!“ Да, слагам и себе си в това число. Но с времето тук бързо достигнах до простичката истина, че няма на кого да се сърдя. Виж как като българи са отнасяме към самите себе си! Не сме горди от историята и културата си, поне не го вярвам. По-склонен съм да мисля, че сме горди да сеем омраза, където можем и когато можем. Тук отново удари десятката!
Същото важи и за протестите уж за поредната патриотична кауза. Не вярвам че повечето хора излязоха да протестират от любов към българската природа. Ако това се случи примерно в Австрия или друга нормална европейска държава бих го повярвал, но в България, където мръсотията си има своето ужасно лице във всеки парк и се усмихва зловещо от почти всяка алея, ми се струва най-меко казано наивно да го вярвам.
Да, време е най-накрая да започнем постепенно да работим за България и колкото и чудно да звучи, не само за настоящето и бъдещето, но и в името и на великото минало. То може да бъде само стимул и пример, който е незаменим. Но не става само с „Ах, какво минало сме имали“, а какво минало трябва да защитим, заради настоящето, което заслужаваме.
Поздрав!
Благодаря ти, Влади!
Друго не мога да кажа. С теб винаги, дори и от разстояние, сме на едно мнение по тези въпроси.
С хора като теб и като читателите, които ме подкрепят, наистина имам надежда, че промяната е възможна и връщането на България на върховата позиция в Света като история, като минало, като величие, в един момент ще се възроди!
Поздрави и спокойно лято, въпреки, че при теб е напрегнато.
Алена
Аз също ти благодаря, Алена!
Прочетох статията „Вампири? Не, астролозите на царя!“, която е последното споделено преживяване свързано с преходите ти във времето. Открехвайки тази недостъпна за останалите хора врата, си мислех, че твоето място в България не е случайно поради още една причина – и да споделиш (до колкото това е възможно) на нашето общество историческото ни минало, да дадеш лъч светлина на надежда. Питам се последните седмици и все забравях да задам въпроса си, понеже казваш, че историята много се различава от истинската – повече гордост ли ще ни даде реалното минало или повече горчив урок?
Очаквам с нетърпение новите ти материали с преходите във времето!
Колкото и да критикувам и понякога да казвам, че „не вярвам, че някога ще се оправим“, дълбоко в себе си никога не съм преставал да се надявам именно на това!
Сигурен съм, че в един момент ръждата ще падне от нас и ще открием, че сме орисани да бъдем горди и изправени. Не какъвто виждам народа днес. Ще престанем да се мачкаме по между си и ще престанем да оставяме да ни мачкат отвън. Ще започнем да вярваме и с вярата ще започнем да създаваме светлото си бъдеще.
Само трябва да забравим да мислим за Силата, единствено като става въпрос за нездравословна агресия помежду ни, и за Съединението като правилното за нас, а не изключението.
Продължавай да пишеш!
При мен наистина е напрегнато, все пак съм в такава година, но лятото винаги е по-благосклонно от зимата!
Желая ти щастливи и зареждащи почивни летни дни! Поздрав!
Не мисли, че не съм прочела този твой коментар. Благодаря ти, Влади и добре дошъл в България.
Поздрави
Алена