Във връзка с Регламент (ЕС) 2016/679, е необходимо да декларирате съгласието си да събираме, обработваме и съхраняваме личните данни, които можете да подадете при използването на предоставените в интернет страницата на "Арос Груп" ООД услуги, в съответствие с нашата Политика за поверителност и за защита на личните данни, както и да приемете нашата Политика за бисквитки (cookies), която е минимална и включва само бисквитки, нужни за основната функционалност на сайта, преди да можете да продължите.
Последно обновяване 07 ноември 2025, 00:00
Умира в болница бебе на Алена
Интервю на Антон СТЕФАНОВ, в. „Седмичен труд“
Интервюто е публикувано във в-к „Седмичен труд“ на 04.10.2006 г. На всички, които черпят от извора на списание „Kармичният кръг“, напомняме, че е коректно да ЦИТИРАТ ПЪРВОИЗТОЧНИКА.
Още в самото начало на нашата среща със Светлана Тилкова-Алена в кафенето на Би Ти Ви я попитах дали не е страшно, когато човек знае бъдещето си. Или поне може да го погледне, обръщайки се за помощ към звездите.
Всъщност истината е, че до 18-ата си година Светлана се страхува да знае своето бъдеще и на хората около себе си. Въпреки това обаче „вижда“, когато неин роднина ще се разболее или ще се сблъска с някакво тежко изпитание. След време си дава сметка, че все пак е по-хубаво човек да е наясно какво го очаква.
Първият хороскоп Алена прави през 1979 година на една нейна приятелка, а бройката досега е зашеметяваща – 137 890.
– Алена, мнозина си мислят, че ти ставаш сутрин, правиш си хороскоп и едва тогава тръгваш да вършиш каквото и да било. Така ли е в действителност?
– Не, въобще не е така. Мога обаче да призная, че има дни, когато със съпруга ми трябва да предприемем някаква важна крачка. Тогава наистина правя изчисления и това е задължително.
– Някога звездите лъгали ли са те?
– Никога! Няколко пъти, когато съм решавала да се противопоставя на съдбата, и съм се издънвала. Знаех, че периодът ми е неподходящ, но си казвах: „Е, дявол да го вземе, нали ние сами контролираме живота си!“ Да, ама не е така. Спъвайки се в камък на улицата, ще се нараниш, ще сложиш лепенка и ще ти мине. Спънеш ли се обаче в камъка на съдбата, който тя ти изпречва с някакво предупреждение, може и да не успееш да станеш след това.
– Колко пъти такива камъни са се изпречвали на пътя ти?
– Четири пъти, но в последните петнадесет години не съм позволила да ми се изпречват повече.
– Кога беше първият?
– В ранните ми детски години. Тогава имах приятелка, с която бяхме неразделни. Обожавах я и й давах стимул да живее. С нея никой не искаше да дружи, тъй като беше пълна и имаше пъпки по лицето. Когато станахме на 17 години, тя започна да ме ненавижда, защото не можеше да влезе в моята кожа. Дори ме излъга за нещо, което беше жизнено важно за нея. Тогава се принудих да сложа край на нашето приятелство, продължило почти двадесет години. Дълго преживявах това, но нямах друг избор. През 2002-ра позвъни нейната майка и ми каза, че дъщеря й е починала при катастрофа.
– Вторият камък кога ти се изпречи?
– Когато насила ме разделиха с мъжа ми Андрей. Стана чрез тъй наречената магия, в която аз по онова време не вярвах. Много по-късно разбрахме и причината. Негови роднини преценили, че аз съм от много интелектуално семейство и не могат да се сродят с нас. А ние дори бяхме определили дата на нашата сватба.
– Добре, ама вие сте родени един за друг и даже продължавате да се обръщате с думата „любими“ и „любима“.
– Е, точно това някои не успяха да разберат.
– Колко дълго бяхте разделени?
– Достатъчно, че да изживеем по един кратък неудачен брак и двамата. След това се срещнахме, когато вече бяхме разведени. Видяхме се на трамвайната спирка на улица „Граф Игнатиев“ и се разплакахме. Оттогава сме неразделни. И така – 26 години от първата ни среща.
– Ти си изживяла голяма лична драма. Първото ти дете е починало. Може ли да говорим за това?
– Да, може. Това се случи през 1982 година. Бременността ми течеше нормално. Даже баща ми, който е лекар, пръв разбра, че чакам бебе, когато ме оперира от апандисит. Детето трябваше да се роди в средата на ноември. По това време се бях запалила по карти таро и ги наредих да видя какво ме чака. Само че се падна смърт. Започнахме с татко да пресяваме кой от рода ни е толкова болен, че да му се случи нещо лошо. Всъщност тази карта е показвала смъртта на моето дете.
– Извинявай, че те разпитвам така, но какво всъщност се случи?
– Баща ми работеше в Окръжна болница, където аз отказвах да родя, но в крайна сметка отидох. По това време родилното беше свалено в мазето и обстановката беше адски нехигиенична. На първи ноември ми изтекоха водите, обадих се на татко и той прати линейка да ме вземе. Мъките ми по време на раждането продължиха 26 часа. Дори когато бях на системи и усещах как бебето всеки момент ще се появи, докторите отидоха да пият кафе. Както си бях със стойката, на системи, сама се пренесох от предродилното в родилна зала. Разказвам ти го и виж, ръцете ми и сега се разтреперват. В момента, когато се качих на леглото, бебето направо излетя и нямаше кой да го поеме. В този момент зад един параван се появи сестра и като видя какво става, едва тогава всички се разтичаха.
– Даде ли име на детето?
– Естествено – Теодор, на баща ми. Три дни всичко вървеше нормално, но на четвъртия не ми донесоха бебето. Оказа се, че се появила вътрешноболнична инфекция, заради замърсена игла, с която е направена първата ваксина на бебетата. Тринадесет деца си отидоха тогава. Никой обаче нищо не ни каза. На шестия ден, когато тръгнаха да ме изписват, чувам сестрата да казва: „Край, свърши!“ Тогава съм припаднала и ми се губят тридесет минути. Оттам нататък не знам какво се е случило с моето дете. До ден-днешен аз не съм получила смъртен акт. Детето дори беше вписано в паспорта ми. Знаеш ли каква драма е да обръщаш страницата и да виждаш името на сина ти, който го няма?! Даже когато в началото на 90-е години въведоха купонна система, на мен са ми давали талони за него.
– А не си ли правила опит да откриеш истината?
– Тогава починалите бебета не ги даваха за погребение, а направо ги пращаха в крематориум в детска болница зад Медицинска академия. За мен този случай си остава една загадка. Много пъти съм се изкушавала да ровя и да го търся. Още повече че ако някъде го има – със сигурност ще го позная, защото той имаше белег – същата трапчинка на лявата буза като моята.
– Съдбата не ти ли е давала някакви знаци?
– През миналата година ми се случи нещо наистина разтърсващо. На мобилния телефон ми се обади възрастна жена, която търсеше Теодор. Казах й, че има грешка и затворих. След пет минути пак ми звънна и поиска да не я прекъсвам. Каза ми: „Ти нали имаш син, който се казва Теодор и е на 24 години. Той е приятел на моята дъщеря и трябва да се върне от Германия.“ След това ми затвори телефона. За съжаление на дисплея на мобилния ми телефон не се изписа никакъв номер. До вечерта не можех да си кажа името. Бях бяла като платно.
– Чакай, това може да е жена, която добре знае какво ти се е случило?
– Андрей ми каза същото. Той смята, че това е възрастна жена от болницата, която има угризения на съвестта и по този начин е решила да ги изчисти, като ми подаде някаква информация. Въпреки това аз се обадих на моите учители в Тибет и те ме посъветваха: „Остави и чакай!“ И аз чакам. Ако детето ми е живо, то ще дойде при мен. Аз някъде ще го срещна.
– Колко време след Теодор се роди синът ти Мартин?
– Две години по-късно. И това е една много интересна история. Тогава леля Ванга ме върна към живота. Бях в Петрич, веднага след като изживях стреса с Теодор. Даже косата ми беше опадала. Тогава леля Ванга ми каза: „Слушай ти, софиянката! Представяш ли си, ако детето ти беше оживело и сега щеше да е с болен бел дроб! След две години ке кръщаваме!“ Не можех да повярвам, защото въобще не мислех, че някога ще се върна към предишния си живот. В крайна сметка наистина забременях. Оказа се, че в началото съм носила близнаци, но единият плод не се е развил. Мартин се роди на 4 октомври 1984 година. Леля Ванга ми се обади по телефона в болницата и ми каза: „А честито! Виде ли, ке кръщаваме!“ За съжаление тя не успя да кръсти Мартин, тъй като, когато бях решила да направим това, тя вече беше много болна.
– Остана да ми кажеш само за четвъртия ти препъни камък.
– Да, и това е връщането ми от Сингапур, където работих като представител на канадска корабна компания. Ако се бях прибрала в България две години по-късно, нещата в живота ми щяха да са подредени доста различно, а и на астрологията нямаше да се гледа като на гадаене или врачуване. Лошото е, че аз не послушах съдбата си и се прибрах, когато тук се появиха всевъзможни ясновидци и екстрасенси. По тази причина хората не ме възприеха като човека, идващ от Тибет, който е започнал да учи астрология в Япония и след това е продължил в Америка. Ако си бях дошла по-късно, сега статутът ми наистина щеше да е друг.
– Нека си представим, че искаш да си направиш хороскоп при Алена. За какво ще я попиташ?
– Веднага отговарям – дали ще имам някога достатъчно свободно време, за да направя околосветско пътешествие.
– Последно. Кой е най-важният урок, който ти дадоха звездите?
– Няма неизпълними желания. Няма невъзможни неща.